Площадът на трите култури носеше това име съвсем уместно. Той лежи в очертанията на древния Тлателолко, където се е състояла последната кървава сеч над ацтеките. Мраморна плоча отбелязваше събитието и иронията на последиците от него.
„На 13 август 1521г. Тлателолко паднал под мощта на Ернан Кортес. Това не било нито триумф, нито поражение, а мъчителното раждане на една смесена раса, която е днешното Мексико.“
Днешно Мексико е прославено от квартали от стомана и бетон, неизразителни и безлични. Споменът за ацтеките е съхранен в големите пирамиди от дялан камък. Между тях двете, по-висока от пирамидите, но по-ниска от бетонните сгради, стоеше „Църквата на Спасителя“ с различните по големина кули и назъбени стени, които й придаваха мрачния вид на крепост.
Когато пристигнах, площадът бе пуст. Тези, които можеха да си позволят да се хранят, седяха по масите. Тези, които не можеха, дремеха в следобеден сън или флиртуваха лениво по поляните на „Чапултепек Парк“ в очакване на началото на коридата. Арон Богданович седеше спокоен и навъсен на стъпалата на църквата, дъвчейки стрък захарна тръстика. Изчистих от праха едно място за себе си и седнах до него.
Той ме поздрави хладно и се зае веднага с работата.
— Чух, че сте бил зает. Разкажете ми.
Разказах му ден по ден, час по час. От време на време ме прекъсваше и молеше да повторя някоя фраза или да пресъздам атмосферата. През по-голямата част от времето той седеше и дъвчеше захарната тръстика, вперил безизразен поглед в пирамидата пред нас. Когато свърших, захвърли стръка, изплю кашата в праха и каза спокойно:
— Предадох статията на Лия Клайн. Зае половин страница в тазсутрешните лондонски вестници. Реакцията беше бурна. Ню Йорк ще я отпечата утре.
— Доволен ли сте?
— То ви помага — а за това именно ми плащате.
— Как ще реагира Янко?
— Той вече реагира. В момента пътува обратно към Ню Йорк.
— ФБР ни предупреди да очакваме неприятности в Мексико Сити.
— Били са прави.
— Колко знаят?
— За кое, мистър Дезмънд?
— Франк Лемиц, например, и Валери Халстрьом.
— По-малко от мен, повече от вас.
— Тогава кажете ми всичко, по дяволите.
— Не се ядосвайте, мистър Дезмънд. Това помрачава разсъдъка. Казвате, че вие и вашата приятелка сте били проследени тази сутрин. Опишете мъжа още веднъж.
Описах го.
Богданович се намръщи и поклати глава.
— Не го познавам. Моят човек също не го е разпознал.
— Аз не видях вашия човек.
— Ако го бяхте видял, той нямаше да работи за мен. Както и да е, по-добре да ви кажа сега: неприятностите ви ще започнат от момента, в който Янко се върне в Ню Йорк. От утре двамата с Арлекин ще имате телохранители — денем и нощем. И не искам никакви възражения — нито от вас, нито от него. Ако жените излязат, заедно или сами, също ще бъдат придружавани.
— Щом казвате. Какви са новините за Тони Тезориеро?
— Накарахме го да дойде тук, в Мексико. Искам вие и Арлекин да се срещнете утре с него. Дотогава би трябвало да бъде готов.
Не разбрах какво иска да каже. Зяпнах го глуповато. За първи път той се усмихна със студената си усмивка.
— Контрактът за убийството на Валери Халстрьом е бил сключен в Мексико Сити. Тук е център на подобни сделки. Чрез приятели ние му съобщихме, че желаем да обсъдим още един контракт. Платихме му пътните, дадохме му пари за ежедневни разходи и го посрещнахме на летището. Оттогава той почива в една хасиенда в провинцията.
— Защо сме ви необходими ние?
— Това е част от стратегията. Освен това ми дължите пари. Бих желал да получа четвърт милион в долари.
— Бяхте споменал сто хиляди.
— Разходите бяха големи.
— Нуждаем се от двадесет и четири часа, за да съберем доларите.
— Добре. Тогава вдругиден. В девет сутринта ще изпратя лимузина, която да ви вземе от хотела. Мястото е на около петдесет мили оттук. Ще ви инструктираме, когато пристигнете.
— Бих желал да поговорим за Алекс Дагън. Саул Уелс го разследва. Чудя се дали е достатъчно.
— Защо да не е?
— Да кажем, защото Саул е обикновен детектив.
— А нашите методи са по-различни.
— Нещо такова.
— Можете ли да предложите някой, който според вас ще се справи по-добре?
— Ами… не.