След това вечерта бяхме свободни и аз изпитвах силно желание да я прекараме безопасно. Седнахме в бара, пихме маргарити и слушахме разговорите на туристите. Вечеряхме в отдалечен тих ъгъл и разговаряхме трезво за Джордж и Жулиет и несигурното бъдеще, което ни очакваше.
Сюзън обобщи печално:
— Всичко се е променило, Пол. Никой от нас вече няма да бъде същият.
— Ако Джули оздравее, скъпа, много бързо ще се почувстваме по-добре.
— А ако умре?
— Проклет да съм, ако знам какво да правя с Джордж.
— Някога си въобразявах, че знам. — Думите й дойдоха бавно, сякаш изтръгнати от бездна от тъга. — Сега вече съм сигурна, че не е възможно. Никога преди не съм го виждала откъм тъмната му страна. Джули я познаваше. Може би го обичаше и желаеше именно такъв… Странно, но винаги съм смятала, че тя е неподходяща за Джордж. Сега знам, че аз съм неподходяща и продължавам да го обичам. Кошмар, нали? Когато всичко свърши, мисля да напусна, преди да е станало твърде късно. Ще ми дадеш ли добра препоръка, Пол?
— Ще ти дам работа, ако дойдеш с мен. По-добра от тази, която имаш сега.
— И ти ли мислиш да напуснеш?
— Нищо не ме задържа, скъпа: една акция и прислужник, от когото нямам нужда. Уморен съм от бизнеса и от онези копелета, с които той изобилства — като мен; но не мога да си тръгна, преди да го преведа през брода…
— Ще успееш ли?
— Имаш ли ми доверие, Сюзи?
— Знаеш, че да. Никога не си ме наранявал, Пол. Имал си възможност да го правиш, но не си го правил. Защо питаш?
— Някой ден — ако той настъпи, това ще бъде скоро — може да се наложи да ме подкрепиш срещу Джордж не заради моето добро, а заради неговото. Ще го направиш ли?
— Първо трябва да знам защо?
— Може да се опита да убие Базил Янко.
Тя не показа никакъв признак на уплаха или изненада. Замълча за момент, след което каза:
— Точно това имах предвид. Никой от нас няма да бъде същият… Да, Пол, ще направя, каквото кажеш. Сега, моля те, поръчай ми бренди и нека сменим темата.
Останалото бе разговор за глупости: баналности и празни приказки. Останахме до късно и пихме прекалено много, а накрая бяхме абсолютно трезви. Когато се качихме горе и я прегърнах, за да я целуна за лека нощ, тя каза просто:
— Моля те, остани с мен, Пол. Не мога да понеса да остана сама тази нощ.
Тъжното бе, че аз исках да остана сам, но се срамувах да й го кажа. Любихме се нежно, тя не видя призраците, спотаили се в тъмните ъгли на стаята. После заспа на рамото ми, покрих я със завивките и прекарахме нощта един до друг: двама самотници, сгушени като малки деца в тъмната гора.
Глава седма
В девет сутринта, точна като смъртта, лимузината пристигна пред хотела. Отидохме със Сюзън в банката и взехме брезентовото чувалче, в което имаше четвърт милион долара. В девет и половина бяхме пред болницата. Арлекин ни очакваше на входа. Новините не бяха нито добри, нито лоши. Жулиет се държеше. Развила някаква следоперативна инфекция. Лекарите се надявали да се справят. Хирургът не бил недоволен. Имало стая, където Сюзън ще маже да почива и да чете. Ако Жулиет се събуди, щяла да я посети за няколко минути. Напуснахме района на болницата, измъкнахме се от капана на уличното движение и се насочихме на север по Булеварда на въстаниците.
Шофьорът бе възрастен, необщителен мъж с мургаво индианско лице. Все пак той се съгласи да ни каже, че целта на пътуването ни се намира на десет мили след Тула и че по пътя ще видим най-интересните паметници на древността: пернатите змии на Тенаюка, пирамидата на Санта Сесилия и Процесията на ягуарите. Преди Арлекин щеше да настоява да се покатери навсякъде. Сега седеше сляп и глух, свит в ъгъла, не искаше нищо друго, освен да се движим по-бързо и да се забавим колкото се може по-малко. Опитах се да го заинтересувам с пейзажа. Не успях. Предадох му разговора си със Саул Уелс, той измърмори одобрително и отново потъна в мълчание. Едва когато го попитах за Джули, той малко се пооживи.
— … Тя изглеждаше толкова бледа и малка, като восъчна кукла. Едва посмях да я докосна. Хранят я чрез системи, но тя се оплаква, че устата й е винаги суха… Питаше за теб, Пол. Казах й, че ще дойдеш, когато укрепне. Притесняваше се за детето. Чудех се дали да не го доведем тук заедно с бавачката. Докторът ме разубеди… Персоналът е много любезен. Идват на всеки половин час. Прекарах при нея по-голямата част от нощта. Чувствах се безпомощен, но когато се събуди, ме хвана за ръката. Дойде свещеник. Много млад. Искаше да я благослови. Казах му, че и двамата сме потомствени калвинисти. Отвърна, че единствено хората държали сметка и правели разлика… Позволих му… Много примитивно, но тя сякаш се почувства по-добре… О, Боже! Защо животът е такова богохулство?