— Не е необходимо да оставаш, Пол. Въобще не се притеснявам.
Аз се притеснявах, но бях достатъчно страхлив, за да замълча. Бях го повел по пътя към ада. Най-малкото, което можех да направя, бе да му правя компания и да направя опит да го напуснем, съхранили човешкото в себе си. Това бе истинският ужас сега: стремяхме се по взаимно съгласие към разумно обсъждане, чиято цел бе унищожаването на друго човешко същество. Нямаше никакво значение колко долно е то или какво нищожество е, то пак бе човек, роден от жена, откърмен от гръдта й и показан някой ден пред рода с обещание за неговото продължаване.
Когато Тони Тезориеро влезе, облегнат на ръката на сестрата, заедно с Арон Богданович, той съвсем не приличаше на нищожество. Беше към средата на тридесетте, строен, с тънки кости, с мургавата класическа красота, която се среща често в Пулия и Сицилия. Погледът му бе мътен, а очите — подпухнали. Движеше се бавно и говореше трудно, сякаш езикът му бе прекалено голям за тази уста. Акцентът му бе смесица от Бруклин и Малка Италия. Седна тежко. Сестрата се настани зад гърба му. Арон Богданович се облегна на каменната полица над камината и се заигра с толтекска статуетка във формата на ягуар. Приличаше на председател на благотворително дружество, който обмисля подготовката на неделен базар.
— Тони, това са господата, които искат да те наемат. Господа, това е Тони Тезориеро. През последните дни бе болен — ухапване от кърлеж. По ръцете му открихме бодвания, които показват, че е бил ухапан. Както и да е, след два-три дни ще бъде напълно възстановен. Тони, да започнем. Парите тук…
— Колко?
— Покажете му ги, моля.
Арлекин отвори брезентовото чувалче и изсипа пачките с банкноти на покрития с плочки под, след което каза:
— А сега, мистър Тезориеро, няколко въпроса.
— Наричайте ме Тони. Всички правят така. Какви въпроси?
— Искам да убиеш един човек в Ню Йорк. Можеш ли да го направиш?
Устните на Тони се разтеглиха в снизходителна усмивка, която разкриваше добро настроение.
— Вие плащате. Аз убивам. Това е сделката.
— Гарантираш ли резултатите?
— Това ми е работата. Досега съм извършил двайсет и три удара — всичките чисти.
— Каква е цената?
— Започва от двайсет бона и стига до петдесет, плюс разходите. Освен това плащате и застраховката.
— Това какво означава?
— Ако хлътна, плащате на адвокатите и по триста седмично на приятелката ми, докато съм вътре — ако вляза вътре.
— Откъде да знам, че няма да проговориш?
— Ако проговоря, ще наредите да ме убият, така че няма да проговоря. Трябва да знаете това или ме изпитвате? — Той се запъна на последните думи и в помътнелите му очи се появи объркване. — Това е… Това ме интересува. Кой ви насочи към мен?
Арон Богданович се усмихна търпеливо.
— Казах ти, Тони… Контрактът за Халстрьом. Жената в Ню Йорк.
— О, да… да. Русата курва. Възложиха ми го в Мексико Сити… Как се казваше онзи?
— Базил Янко.
— Не… Не! Нещо друго… Мексиканец… Ей, как така го познавате, а не знаете името му?
— Знаем го, Тони. — Богданович бе самата нежност. — Току-що ти го съобщихме. Опитваме се да проверим дали си толкова умен, колкото казваш?
Тони изглеждаше объркан и настроен враждебно, като замаян от удар боксьор:
— Какво означава това „умен“? Аз поех контракта.
Получих го за трийсет бона. Убих я. Това тъп ли ме прави или какво?
Ти току-що го доказа, Тони. Цената е била петдесет. Знам, защото Базил Янко ми го каза. Струва ми се, че някой ти е свил двайсет… Янко също няма да се зарадва.
— Porca madonna! След всичките тези години да измамят Тони Тезориеро! Окей. Веднага щом си тръгна оттук, ще уредя една лична сметка.
— Не и ако искаш тази работа, Тони. — Богданович се държеше с него като учител с нетърпелив ученик. От Ню Йорк са изпратили петдесет бона на човека в Мексико Сити. Ние знаем кой е той. Порядъчен е. Сигурно е използвал някого за посредник и той те е обрал… Това се опитваме да разберем.
Беше мъчително да го наблюдаваме как се опитва да се ориентира в спомените и мислите, разбъркани в черепната му кутия. Започна да разсъждава бавно, като отбелязваше събитията с пръсти.
— Окей, да започнем отначало. Един човек от Маями ми казва, че има приятел в Мексико Сити, който иска да обсъдим някакъв контракт — точно като вас. Пристигам. Срещам се с него. Приемам. Плаща ми. Не се срещам с двама — срещам се с един. Той е стар. Изглежда като дон, с бяла коса и зелен пръстен на кутрето — о, да! Спомних си — игла със смарагд, голям колкото лешник. Казваше се Педро Галвес, същото име, което ми дадоха в Маями. За него ли говорите?