— Именно. — В гласа на Арлекин не пролича никакво вълнение. — Педро Галвес.
— Приятел ли ви е?
— Вече не, Тони…
— Как ще си получа парите?
— Приеми моя контракт. И аз ще ти ги осигуря.
— Сериозно?
— Разбира се. Шейсет хиляди, плюс разходите, плюс застраховката. Ще обсъдим подробностите утре, когато си по-бодър и отпочинал. Ето парите. — Той се наведе, отброи пачките и ги побутна с крак. — Когато утре дойда пак, ще ти донеса твоите двайсет. Но ми трябва бележка от теб, за да ги взема.
— Каква бележка?
— О, нещо елементарно… „До Педро Галвес. Базил Янко ти е дал петдесет хиляди долара, за да ми платиш контракта за Валери Халстрьом. Все още ми дължиш двадесет. Предай ги на приносителя на бележката. Ако не, аз лично ще ги взема…“ После се подпиши. Как ти звучи?
— Чудесно, просто чудесно.
Арон Богданович му помогна да стане от стола, съпроводи го до писалището и застана надвесен над него, докато той преписваше бележката с бавния старателен почерк на дете.
После Арон Богданович я запечата в плик и го подаде на Джордж Арлекин. Попита:
— Доволен ли сте от Тони?
— Напълно.
— Желаете ли да узнаете нещо друго? — Не.
— Тони, сега трябва да си починеш. Това е сериозна работа — утре трябва да бъдеш свеж. Освен това е време за следващата инжекция.
— О, Боже! Вече заприличах на игленик.
— Тази ще бъде последната, Тони — весело каза сестрата.
— Окей! До утре тогава.
Той се наведе, събра пачките с банкноти и ги пъхна в ризата си, като в същото време се шегуваше нескопосано колко добре щели да се отразят на бъдещето му. После, ухилен и мърморещ, той излезе тромаво, облегнат на ръката на сестрата.
Арлекин се обърна към Арон Богданович и го попита:
— Какво ще стане с него сега?
— Това, което чухте, приятелю. Ще му бият последната инжекция: мехурче въздух във вената. Когато достигне сърцето, той ще умре.
Не можах да се въздържа да не възкликна от ужас. Богданович се обърна, за да възрази.
— Шокиран ли сте, мистър Дезмънд? Чухте го да казва, че убил двадесет и трима души. Мислите ли, че той може да бъде осъден единствено въз основа на думите му, които чухте в тази стая? Никога!… Освен това има нещо, което не знаете. Валери Халстрьом бе мой агент. Аз я обучих. Аз я внедрих. Тони Тезориеро я уби. Зъб за зъб, око за око. Такова е правилото. Знаехте го от самото начало. — После се обърна към Джордж Арлекин. — Този Педро Галвес, какъв е той?
— Приятел. Един от моите акционери.
— До каква степен е посветен в това, което вършите?
— До много голяма. Казах му за Алекс Дагън.
— Ах! Това е лошо.
— Жена ми също е негова жертва.
— Можем да го елиминираме, но ще изгубим брънка от веригата доказателства. Нека помисля върху това.
— Бих желал да му изпратя подарък.
— Какъв подарък, мистър Арлекин?
— Тялото на Тони Тезориеро. Можете ли да го уредите?
— Бих могъл, но няма да го направя — Богданович бе категоричен. — Разкажете ми нещо повече за Педро Галвес…
— От стар род, забогатял от рудници, властта го е направила високомерен…
— Но не и луд или глупав?
— Не.
— Тогава защо сключва контракти с наемни убийци — и защо не за себе си, а за Базил Янко?
— Нуждае се от милиони за нови фондове за развитие: рискови и дългосрочни кредити — и двата вида се получават трудно, а са и скъпи при сегашните лихви. Предполагам, че Янко му е обещал петродолари, веднага след като разреши проблема с нас…
— Което все още не обяснява, мистър Арлекин, защо потомствен аристократ като Педро Галвес ще има вземане-даване с човек като Тони Тезориеро.
— О, това е много просто. — Лицето на Арлекин се изкриви в гримаса на самоирония. — Сигурно го е поблазнило, както и мен. Има нещо екзотично в това да притежаваш личен екзекутор… Това е кралска привилегия. — Той подритна с върха на обувката си купчината банкноти. — Куп хартия купува смъртта на един човек.
— Това, което не може да ви купи — каза Арон Богданович, — е отлагането на вашата собствена.
Джордж Арлекин обмисли бавно думите, му. Не пролича дали е съгласен или не. Попита: