— Ако е бил Галвес, защо е дал истинското си име? Богданович се усмихна леко.
— Мистър Арлекин, забравяте, че това са професионални отношения. Те включват застраховка. Трябва да знаете дали другият има пари, за да изплати полицата.
В къщата има ли телефон? — попита Арлекин. — Бих желал да се обадя в болницата.
— Там, в ъгъла. Връзката е лоша. Въоръжете се с търпение.
Докато той набираше номера, двамата с Богданович излязохме навън и започнахме да се разхождаме заедно из вътрешния двор.
Богданович каза:
— Галвес е неприятна изненада. Той представлява заплаха и за Алекс Дагън, който сега става изключително важен. Трябва да решим какво да правим с него.
— Не смятам, че Арлекин е в състояние да взима решения.
— Не съм съгласен, мистър Дезмънд. Ако става въпрос за скрупули, сега той действа с една напълно нова система от ценности. Ако става въпрос за способността му да планира и осъществява стратегията, то уверен съм, че сега тя е нараснала, тъй като не е ограничен от морални задръжки. Това естествено ви безпокои. Вашият проблем, мистър Дезмънд, е, че сте объркан, смутен, полуубеден, полуневярващ — вечният опортюнист. Приятелят ви Арлекин е съвсем различен. Той се вкопчва в живота — или смъртта — с две ръце. Но аз разбирам съмненията ви. Приемам напразната саможертва. Арлекин ще се жертва в името на някаква цел. Когато тя бъде достигната и той осъзнае безсмислието… тогава какво? Това е въпросът, който си задавате, нали?
— Да, предполагам, че да.
— Не знам отговора, мистър Дезмънд. Нито пък трябва да го знам. И аз като Тони приемам контракта, изпълнявам го и се подготвям за следващата задача… А, мистър Арлекин? Свързахте ли се?
Джордж Арлекин стоеше на прага с пребледняло лице и безизразен поглед.
— Да, свързах се. Джули е умряла преди петнадесет минути. Казаха, че било коронарна емболия.
Арон Богданович ме стисна здраво за ръката и прошепна:
— Върнете го в града. Ще ви се обадя. Не мога да се занимавам със скърбящ съпруг.
Ще ви кажа сега, че скърбящият бях аз. Плаках до леглото й без никакъв срам. Наведох се и целунах студените й устни, сбогувах се и промълвих една заупокойна молитва. Арлекин стоеше строг, сдържан, безмълвен, в очакване да свърша. Какво се е случило между тях след това, дали е излял мъката си, или е ридал, не знам — а и това не ме интересуваше. Беше много странно, но смъртта й бе голямата смърт. Бях изпитал малката смърт на раздялата, патоса на „никога вече“, несбъднатата мечта. Освен това — мъртвите са щастливи, че никога не го узнават! — изпитах също и облекчение. Тя вече не можеше да страда. Бях освободен от робство, в което бях държан прекалено дълго, изкушение, което ме бе измъчвало все по-силно с всяка следваща година. Най-после бях свободен — макар и в студена и гола пустиня, аз бях свободен.
Докато чакахме Арлекин да свърши, двамата със Сюзи седяхме и водехме празния, изпълнен със спомени разговор, който следва всяка смърт. Отдавна бе изплакала сълзите си и като всички жени при всяко погребение тя трябваше да мисли за домакинството след това.
— … Надявам се да я погребем тук. В противен случай ще се проточи много. Ще имаме нужда от погребално бюро, Пол. Ще се заемеш ли с това? Поисках от доктора да ми даде успокоителни. Джордж ще има нужда от тях довечера. Ще останеш в неговия апартамент, нали, Пол? Аз бих го направила на драго сърце, но не е редно… Вероятно сега ще реши да приключи с всичко: да сложи край на целия мръсен бизнес и да се прибере вкъщи. Скоро ще бъде лято. Можеш да го вземеш на яхтата си… Трябва да опаковам дрехите й. За него би било мъчително да го направи… О, Пол, толкова ми е мъчно за него…
На мен не ми беше мъчно за него. Мразех го. Изкушавах се да му кажа, че сега разполага с още един труп, който да хвърли пред прага на Галвес. И защо не? Смъртта си прилича. Цветята ще поникнат от устата на Тони Тезориеро така, както и от мъртвата утроба на Жулиет Жерар. През цялото време мразех и себе си, защото аз бях храбрият войн с меден тромпет, който призовава героите на бой, а след това бди над телата на победените и прогонва лешоядите от техните кости.
Сюзън взе дясната ми ръка и я задържа между своите.
— Пол… моля те! Не се самообвинявай. Не обвинявай и Джордж. Можем само да извървим пътя, който сме поели. Моля те, cheri…!
Арлекин дойде и се присъедини към нас доста по-късно. Сега бе тих и спокоен като повърхността на езеро на лунна светлина. Благодари и на двама ни — от свое име и от името на Жулиет. Бе взел първите най-належащи решения: