— Вече е уредено, благодаря ти. Ще бъде погребана тук, в твоя красив град. Винаги го е обичала.
— Джордж, това е убийство. Нещо трябва да се направи.
— Какво, Педро? Не мога да тръгна по улиците и да търся отмъщение и кръв. Предпочитам да я оставя да почива в мир.
— Разбирам, но това не е достатъчно.
— Нека първо да я погреба.
— Разбира се! Разбира се! Но трябва да стане тържествено, Джордж. Така е редно. Тук имаме приятели, клиенти. Те ще поискат да отдадат почит. Мога ли да ги доведа?
— Да, ако желаят да дойдат.
— Ти ще останеш ли след това?
— Мисля, че не за дълго. Необходим съм и на други места. Има хора, които зависят от мен. Все още съм нападнат. Трябва да продължа да се бия. Сега дори боят е нещо.
— Имаш ли някаква представа, Джордж — поне догадка — кой би могъл да направи това ужасно нещо? Кажи ми, ако имаш. Заклевам се в безсмъртието на душата си, че ще го открия.
— Педро, оценявам думите ти, но вече знам кой го е извършил.
— Съобщи ли на полицията?
— Не.
— А трябваше! Много е важно те да знаят.
— Исках да кажа първо на теб, Педро.
— Защо на мен?
— Защото имаш влиятелни приятели. Няма да позволиш подобно нещо да потъне в архива.
— Никога.
— Педро, ти трябва да знаеш как се чувствам. Ти обичаш жена си, сина си, дъщерите си…
— Да.
— Един ден ще трябва да кажа на сина си, че майка му е умряла, застреляна от убиец в Мексико. Сега той е съвсем малък, но един ден ще трябва да научи. После ще ме попита какво съм направил с човека, който я е убил. Какво ще му отговоря; Педро?
— Засега не си направил нищо.
— Засега. — Арлекин бръкна във вътрешния си джоб, извади плика с писмото на Тони Тезориеро и го подаде на Педро Галвес. — Прочети го, приятелю, и ми кажи какво да направя.
— Той е запечатан.
— Грешка. Отвори го, ако обичаш.
Педро Галвес пъхна дебелия си пръст и разкъса плика. Разгъна бележката и я прочете. Сгъна внимателно листа, сложи го обратно в плика и го подаде на Джордж Арлекин. Стана, опъна жилетката и закопча сакото си. После, без да трепне, си взе довиждане.
— Сеньор Дезмънд. Сеньорита, моля да ме извините. Джордж, знам какво представлява скръбта. Изпитвал съм я. Прощавам ти тази лоша шега.
— Преди да си тръгнеш! — Джордж Арлекин застана до вратата, опрян с едната ръка на рамката, а другата — вдигната, за да го спре. — Шегата още не е свършила. Където и да отидеш, ще бъдещ следен. Където и да отидат жена ти, синът ти или дъщерите ти — също. Някой ден един от тях ще бъде убит. На следващия ден — друг. Но не и ти, Педро Галвес — ти никога. Ти ще бъдеш недосегаем. Знаеш, че мога да го направя, защото самият ти го направи и защото днес аз подпомогнах смъртта на Тони Тезориеро. Знаеш, че ще го направя, защото самият ти ми каза: „Ако не убиеш звяра, няма да имаш месо за вечеря…“ Когато следващия път се обадиш на Базил Янко, му предай думите ми. Adios, amigo!
Педро Галвес стоеше изправен и непоклатим като стар дъб по време на буря. Каза мрачно:
— Мога да ти предложа по-добра сделка, Джордж.
— Знам, че можеш — отвърна Арлекин. — Седни и почни да пишеш. Сюзън, обади се на портиера и го помоли да намери нотариус.
Според официалното съобщение Педро Галвес умрял в леглото си между полунощ и изгрев-слънце на следващия ден. Известно бе, а и лекарят му го потвърди, че от доста време е страдал от остра сърдечна недостатъчност, подсилена от активния и изпълнен с напрежение живот. Погребаха го много по-тържествено в същия ден и в същото гробище като Жулиет Арлекин.
Нашето бе тъжна, кратка церемония, проведена на чужд език от неспокоен млад пастор от лютеранската църква — най-близката религиозна общност, която успяхме да открием в града на Девата от Гваделупа. Присъстващите бяха малко и всички, освен нас бяха дошли по задължение и се чувстваха неловко по време на службата, леко виновни, че предават една жена в ръцете на протестантския бог. Словото бе милостиво кратко: банални утешителни думи за тези, които я обичаха; бледо хвалебствие за тези, които никога не са я познавали.
Арлекин стоеше от едната страна на гроба, Хосе Луис, Сюзън и аз — от другата. Арлекин бе блед, но спокоен, скрил очите си зад тъмни очила. Сюзън ридаеше безмълвно. Когато ковчегът потъна в земята, аз затворих очи и се опитах да задържа сълзите си. Чух глухия звук на първите буци пръст по капака, бавните стъпки на присъстващите, когато те си тръгнаха, стърженето на метал, когато гробарите запълниха дупката.