Мисис Дагън приличаше на момичетата от рекламите на кухни: загоряла, страстна и влюбена в целия прекрасен свят, който без никаква причина внезапно се бе обърнал с главата надолу. Дори в страданието й имаше оттенък на наивно учудване — като Пепеляшка след полунощ, която се надява добрата кръстница да се върне. Арлекин бе любезен с нея, но документите, фактите и снимките бяха жестоко разкритие. Тя избухна в объркан, безпомощен плач и Сюзън трябваше да я отведе в спалнята, за да я успокои. От момента, в който тя се върна, започна инквизицията — студена и безмилостна, с блестящия Арлекин в ролята на Торквемада.
— Мисис Дагън, жена ми е мъртва — убита. Още четири човека, замесени в тази афера, също са мъртви. Вашият съпруг ще бъде следващата жертва, освен ако не го намерим бързо.
— Но аз не знам къде е! Трябва да ми повярвате.
— Мисис Дагън, позволете да ви обясня нещо. Тази измама е била извършена в Мексико. Съпругът ви не може да бъде съден тук за нея. Аз няма да повдигна обвинение срещу него в Мексико, ако получа неговите показания за човека, който го е накарал да я организира. Разбирате ли?
— Да.
— Вярвате ли ми?
— Искам да ви вярвам.
— Ако не ми повярвате, не мога да направя нищо. Посещението на клиента в Сан Диего рутинно ли беше или нещо особено?
— Рутинно. Той имаше месечно разписание. Сан Диего бе едно от обичайните му посещения.
— Добре. Той е вършел нещо обичайно. Преди да тръгне, направи ли нещо необичайно? Беше ли разстроен? Изтегли ли пари от банката…? Нещо друго?
— Не.
— Взе ли повече дрехи от обичайното?
— Не взе никакви. Това е еднодневно пътуване. Взе само бански и пешкир. Искаше да поплува на връщане.
— Къде плуваше обикновено?
— Ла Йола. Там се намира един мотел — „Синият делфин“. Имат басейн и морски плаж. Полицията вече провери. Не се е отбивал там.
— А парите?
— Поисках му, преди да тръгне. Имаше около сто и петдесет долара. Даде ми осемдесет и запази остатъка за себе си.
— А банковата ви сметка?
— Нищо необичайно. Но вече казах това на полицията.
— А други жени, мисис Дагън?
— О, това… — Тя успя да се усмихне едва-едва през сълзи. Нямаше нужда да го прави. Ние сме много освободени хора.
— Би ли избягал, ако е уплашен от нещо?
— Да, би могъл.
— Беше ли уплашен?
— Ако е бил, не съм забелязала.
— Преровихте ли книжата му?
— Той никога не ги държи вкъщи. Това му е принцип. Казваше, че домът е място за отмора. Негодуваше, ако трябваше да работи вкъщи.
— А писма, пощенски картички, сметки… такива неща?
— Четяхме ги, отговаряхме им и ги унищожавахме. Пазя сметките в една папка в кухнята.
— А документи — нотариални актове, акции, облигации?
— Съхраняваме ги в трезора на банката.
— Кой има достъп?
— И двамата.
— Кой държи ключа?
— Аз — единия, Алекс — другия, на ключодържателя си.
— Когато замина, взе ли ключодържателя?
— Разбира се. Носи го на златния ланец, който му подарих за рождения ден.
— Мисис Дагън, как се справяше Алекс с работата си?
— Отлично. Идния месец трябваше да стане регионален директор. Повишението бе пристигнало с резолюция от самия мистър Янко…
— Имате ли финансови проблеми?
— Никакви. Живеем добре, имаме пари в банката, нямаме дългове.
— И така — нямате финансови проблеми, с брака ви всичко е наред, със службата — също, но съпругът ви извършва престъпление в Мексико. Защо го е направил?
— Някой трябва да го е накарал.
— Това какво означава?
— Ами, някой от компанията.
— Кой?
— Не знам. Това бе още един от принципите на Алекс. Казваше, че разговорите за работа у дома водят до рак и коронарна тромбоза.