Той се върна, потривайки доволно ръце, а дребното му лице с остри черти сияеше.
— Чудесно, чудесно, чудесно! Висш приоритет! Поеха пълна отговорност. Ще съобщят на Фром в самолета. Техните агенти ще подменят моите веднага щом Сан Диего свика сбор… Сега, мистър Дезмънд, можем да си пийнем спокойно.
— А жената на Дагън?
— Какво тя?
— Не трябва ли да й кажем?
— Трябва. Предполагам, че някой ще го направи — но не и ние. Не, сър! Това, което не знае, не може да й навреди, а не може да навреди и на нас… Ще ви кажа нещо: в Калифорния вече нямам работа; в Мексико приключих…
— Но в Ню Йорк ви остава да проучите Ела Дийн.
— Това е безнадеждна следа, мистър Дезмънд. Съмнявам се, че ще постигнем нещо при положение, че Лемиц е мъртъв.
— Помислихте ли за Бърни Куниг?
— Как се сетихте за него?
— Ребрата още ме болят. Нашепват ми: „Лемиц — Куниг, Куниг — Лемиц.“ Какво ще изгубите, освен нашите пари?
— Прав сте, какво ще изгубя? Може би сега ни върви, а? Пийте, мистър Дезмънд, изоставате.
Легнах си късно, а рано сутринта Сюзън седна до мен, за да ми каже, че слънцето току-що било изгряло, птичките пеели и нямало нищо, което да желае повече от това да прекара деня сред винарите — е, почти нищо.
Франсис Ксавиер Мендоса ме погледна и заяви, че бих изплашил всеки с вида си. Учуди се как нормална жена можела да понесе да я видят с генетична грешка, на чиято физиономия са гравирани всички злини на света. Имал съм нужда от слънце, чист въздух и пълно опрощение на греховете, преди да ме допусне на разстояние една миля от безценните си лозя. Сюзън щял да посрещне с червена пътека и цветове на хибискус. Що се отнасяло до мен… Ай! Ако не хранел слаба надежда за моето спасение, щял да ме остави непокаял се и потънал в мрак.
С него ми беше добре. С любов и търпение той извличаше на преден план доброто в мен, както извличаше плодовете от земята и букета от виното. Първите малки гроздове наедряваха бавно. Докато се разхождахме по терасите, през пещерите и блестящите стерилни лаборатории, непрекъснато говорихме за процеса, който накрая води до тайнствения момент, когато джибрите трябва да се превърнат в хубаво вино.
Той произнасяше имената като молитва: каберне, шардоне, шенин блан, совиньон, семилон и зифандел, което полковник Агостон Харашци донесъл от Унгария през 1857 г. и което все още било единствено в Калифорния. Говореше за Робърт Луи Стивънсън, който пиел соверен и шамсберг и ги възпял за срам на еснафите в Европа. Като укор, отправен към мен, той цитира Том Джеферсън: „Никой народ не е пиян, когато виното е евтино; и никой не е трезвен, когато високата цена на виното превръща концентратите в предпочитано питие.“ Той предизвика смях у Сюзън, когато рецитира тоста на стария Матиас Клаудиус: „Wer lebt nicht Wieben, Wien und Gesang…“ (Който не обича жените, виното и песните, си остава глупак за цял живот.)
Преди да преполови денят, той бе успял да я омагьоса, а мен — да измъкне от депресията, в която бях потънал много отдавна като мръсно куче. След обяда, като остави Сюзън да дремне във вътрешния двор, той ме разведе сред горичката, в края на която се намираше жизнерадостна малка статуя на Поверело в разговор с чифт гълъби, кацнали на протегнатата му ръка. Разказах на Мендоса какво се случи в Ню Йорк и Мексико. Нито една моя дума не го изненада, но всяка го натъжи.
— … Пол, приятелю, ние сме като селяни, които живеят в зона на бойни действия. Навсякъде около нас има смърт. Свикнали сме с нея. Дори не я пренебрегваме; превръщаме я в основно забавление… Мислим, че римляните са били варвари само защото организирали смъртни игри на арената. Сега ти представяме на нашите деца по телевизията и в киното… Голяма компания убива хора? Разбира се, че го прави… Вярвам на всяка твоя дума. Изненадан съм единствено от това, че не е имало повече насилие…
— Може и да има. Джордж Арлекин се закле да убие Базил Янко.
— И това, Пол, след всичко, което се е случило, те учудва? Не би трябвало… Убийството е заразно като чумата. След всяка революция, лява или дясна, законите се коват от убийците и се прилагат от палачите. Единствено нравствените спирачки държат все още неприкосновеността на живота, неприкосновеността на човека. Премахни ги, зарежи ги в отчаяние, както е направил Арлекин, и убийството е естествена последица… Но ти не трябва да го допуснеш, Пол.
— Не мога да го спра. Той ме изолира. Не искам да имам пръст в това, така че го напускам. Сюзън — също.