— Да, да, но истината трябва да види бял свят. Онези от „Ландуокома“ са донесли тук болестта, не е ли така?
— Не знаем как е пренесена тук.
Тя се мъчеше да разгадае променливото изражение по суровото му лице, блеснало от потта на безпокойството.
— Значи не можете да кажете, че не са я пренесли от „Ландуокома“, нали?
Ейми се изправи. Генерал Мовотубо беше по-нисък от нея и тя най-сетне разпозна изражението му — потиснат страх.
— Вижте, ако се свирате тук, няма да се опазите от свръхгрипа. Не и ако подчинените ви непрекъснато влизат и излизат.
— Тогава ще се преместя в провинцията! Хората ще ме разберат. Те ще проумеят, че съм бил принуден от „Ландуокома“.
Тя вече вървеше към вратата.
— Повярвайте, нито аз, нито ООН се интересуваме какво ще говорите пред вашите вестникари. Само ме пуснете.
Пред бункера се бе събрала тълпа. Гъмжилото не се отдръпна, когато Ейми излезе, наложи й се да ги избутва, за да стигне до колата си. Шофьорът седеше вдървено вътре. Но никой не се опита да ги спре. Лицата зад стъклата на прозорците излъчваха ужас, а не ярост.
Праволинейните еколози твърдят: «Неизбежно»(АП)… «Искам да изтъкна — заяви говорителят на „Земята на първо място!“ Джош Лионард, — че само хабим ресурсите си, като се опитваме да спрем стихията. Няма смисъл. Тук, в Севера, разполагаме с развити медицински знания. Големи усилия бяха вложени в изследванията на човешката имунна система, в кърпенето на сърдечносъдовите ни тръбопроводчета и подобни занимания. Но да ги прахосваме в опити да се справим с всяка болест, появила се в Юга, противоречи на дарвинизма и е безполезно. Природата сама поправя грешките си.»… Мнозина в индустриалния Север признават поне пред себе си, че са все по-стъписани от неудържимото умножаване на населението в Юга. Възгледите им са крайни. Те посочват разрастването на мегаградовете, които гъмжат от долнопробни бедни отрепки. Потоп от нелегални имигранти залива границите. В отговор на лишенията южняшките политико-религиозни движения се пенят и кипят, твърде малко от тях са приемливи, погледнати откъм Севера. «Колкото по-упорито Северът си представя човечеството като зло — казва психофилософът Норман Уилс, — толкова по-силно ще става неосъзнатото ни желание да настъпят бедствия.»“
Щом се прибра в хотела, тя се свърза с WorldNet. Безгрижният екран с течни кристали пропъди от главата й виденията на унилите улици отвъд величествените мраморни колони на фоайето.
Ейми не беше особено изненадана. Мрежите бяха претъпкани с подобни приказки. Тод предвиди това преди години. Мислите й се насочиха към него и тя затвори лаптопа.
Той се отби в Южното хранилище на „Биосъхранение“ за следващия комплект инструкции, карти и политически съвети. Комплексът беше огромен — грамадни сивеещи постройки като бункери за фризерните складове и тенекиени бараки за обработката на образците. Гълчавата и шумотевицата откъм останалите части на Каракас стихнаха, когато тръгна по пътеките между сградите. Редици големи цистерни за течен азот. Тръби, автомати за слагане на етикети, припрени работници, дърдорещи на такъв местен диалект на испанския, че Тод едва разбираше по някоя дума.
Във фоайето цяла стена бе посветена на историята на начинанието. Най-отгоре имаше извадка от първата статия на Скот, в която той предлагаше да бъде създадена Библиотека на живота. Всъщност именно така наричаха Северното хранилище, но тук хората се държаха по-сковано и официално.
„Широкообхватна програма за замразяване на видови образци от застрашени екосфери би могла да опази биоразнообразието за последващото му използване от бъдещите поколения. Вземането на образци без изучаването им ще намали разходите драстично. И по-голямата част от работата може да бъде извършена от местни работници. Приблизителната цена на събирането и криогенното съхранение на видовете от тропическите гори, при дял на образците спрямо целия брой 10 към 6, ще бъде около два милиарда долара за цял век. Ще бъде запазена не само ДНК, а много по-пълна информация, която ще позволи с помощта на бъдещи биотехнологии извличането на изчерпателни данни и вероятно дори възраждането на видове, изчезнали в идните времена. Жизненоважно е успоредното осъществяване на ограничена програма за опазване на местната среда, за да бъде възможно влагането на замразените геноми в животни от същия род. Тази обща идея би трябвало да се подложи на обсъждане в цялата научна общност.“