Тод трябваше да почака, докато го приемат. Мотаеше се из фоайето. Откъм коридора към шефските кабинети излезе жена, направи няколко неуверени крачки и се свлече, а папката й тупна на пода. Никой не й се притече на помощ. Секретарките и охранителят се отдръпнаха, обърнаха се бързичко изчезнаха. Тод подкрепи жената, за да се примъкне върху близкото кресло. Тя вече пламтеше цялата и едва говореше. Знаеше, че не може да направи за нея нищо, освен да й донесе чаша вода. Когато се върна с пълната чаша, завари медицински екип. Просто я сложиха на носилка и я отнесоха до микробус без никакви опознавателни знаци. Вероятно само щяха да я откарат в дома й. Той бе дочул, че болниците са препълнени.
Реши да се разсее, като дочете написаното на Почетната стена, както я наричаха. Статии в защита на идеята за „Биосъхранение“. Нобелова награда за Скот. Неохотна подкрепа на повечето биолози, занимаващи се с опазване на природата.
„Положението ни напомня за читател в древната библиотека на Александрия, който тъкмо е започнал да разглежда тази съкровищница и забелязва, че се е подпалила. Едното крило вече е изгоряло, а заради множеството навън никакви огнеборци няма да стигнат навреме. Какво да стори? Няма време да тръгне между рафтовете и да подбере трактат от Аристотел или да реши ще зареже ли списъка с прането на Александър Велики. По-добрата стратегия е да хукне през оцелелите помещения на библиотеката и да хвърля текстове в кошница, като грабва от всеки раздел, за да обхване повече теми. Вероятно е по-мъдро да слага по-малки текстове, за да вземе повече, и накрая да избяга в незнайното бъдеще.“
— Доктор Ръсел? Аз съм Леон Сегуено.
Мъжът в подчертано строгия черен костюм не беше постоянният му наблюдаващ.
— Къде е Конфуелос?
— Болен е, доколкото знам. Аз ще ви запозная с новите указания.
Сегуено го отведе в шефската територия, още една хитрост в разграничението. Набързо му показа поредните маршрути по картите. Координати, места за чакане на хеликоптерите, местни управници, на чието его да угоди. Поредната пачка местна валута за рушвети, където се налага. Стандартна процедура.
— Предполагам, че непрекъснато ще обикаляте и трите си групи?
Странен въпрос. Сегуено май не познаваше начина им на работа. Нищо чудно да е политически парашутист.
— Обикалям колкото се може повече. Не е лесно в онези затънтени местности.
— Минавате и през много градчета.
— Трябва да почерпя с по някоя бира и местните величия.
— Имате ли проблеми със свръхгрипа?
— Някои от екипа се тръшнаха на легло. Наехме други.
— А вие как сте?
— Не доближавам нито един човек, който кашля или киха.
— Но някои твърдят, че се разпространявал и при нормално дишане.
Тод сви вежди.
— Не бях чул досега.
— Съобщение на изследователи към ООН.
— Може би това обяснява бързото разпространение.
— Си, си. Както научих, съпругата ви също работи за ООН?
— Да, по същия проблем. Но не е споделяла тази новина.
— Сигурно много се гордеете с нея.
— Ъ-ъ… да.
„Накъде бие този?“
— Раздялата не е хубаво нещо. Скоро ли ще се видите?
Нямаше причина да крие каквото и да било дори от този надут бюрократ.
— Тази седмица. Тя ще дойде при мен в района, където ще работим.
Сегуено се засмя.
— Не бих си избрал такова място за романтична среща. Е, желая ви късмет.
Тод се опита да разгадае изражението на мъжа отсреща, но не откри нищо зад маската на безлична любезност. Дали пък този тип не се натискаше за някакъв подкуп? Вече нищо не би могло да го учуди, ако ще и да се случи в Хранилището.
На излизане спря в главната сграда. Висок таван от метални листове, кранове, стоманени рампи. Подредени контейнери от синя пластмаса, пълни с надписани торби, каквито изпращаше и неговият екип. Сортировъчни линии за последваща обработка. Регистрираха и включваха всеки хладилен контейнер в географски индекс, за да имат на разположение бъдещите изследователи основа за сравнение с други региони. После контейнерите попадаха в големи алуминиеви сандъци. И крановете ги отнасяха на постоянното определено им място. Свързваха тръби, включваха датчици и течният азот се напомпваше със съскане. Лека мъглица и още една порция изчезващ живот поемаше по пътя си към следващите епохи.