Като ученичка в гимназията Силвия участваше в отбора по реторика. Но в онзи предишен живот и аз бях в същия отбор.
— Щом групата на Мур се опитва да попречи на употребата на ендозин, не се ли борят и тези хора срещу появата на още по-устойчиви бактерии? И ако е вярно, може би тъкмо те, а не вие, в края на краищата допринасят за здравето на обществото?
— С динамит. Със сплашване. С убийства. Бети, знам, че не одобряваш такива похвати. Нямаше да съм тук и да ти говоря за нашата контрагрупа, ако подозирах, че не е така. Преди да дойда, те огледахме много придирчиво що за човек си. Сега. Ти и съпругът ти спазвате законите, гласувате, давате пари на Фонда за сираците от СПИН…
— Как научихте? Нали уж трябваше да е анонимно!
— … подписахте петицията за защита на бездомниците от тормоз. А съпругът ти участваше в състава от съдебни заседатели, който призна Пол Кийн за виновен в измама, макар че неговите машинации с недвижима собственост бяха толкова благодатни за икономиката на Емертън. Вие…
— Я престани — скастрих я. — Нямате право да ме проучвате, като че съм някакъв престъпник!
Само че бях, разбира се. Някога. Не и сега. Силвия е права — Джак и аз вярваме в закона и реда, но подбудите ни са различни. Джак е такъв, защото и баща му, и дядо му са вярвали в същото. А аз — защото в „Бедфорд“ научих, че наложените правила единствени възпират поне малко хищниците, които Силвия Джеймс не е виждала дори в кошмарите си. И от които исках да опазя децата си.
— Бети, мнозина са на наша страна — упорства Силвия. — Онези, които не искат да гледат как този град пропада в насилието като Олбъни, Сиракюс или още по-зле — като Ню Йорк.
Преди месец взривиха Нюйоркската болница в Куинс. Цялата, с множество свързани бомби със закъснител. Хиляда и седемстотин души загинаха за не повече от минута.
— Групата е шарена — продължава тя. — Някои от видните хора в града, домакини, учители, почти всички медицински работници от болницата. Всички, на които не им е безразлично какво ще сполети Емертън.
— Значи сте сбъркали с мен — отсичам по-рязко, отколкото ми се иска. — Не ми пука за Емертън.
— Имаш си причини — хладнокръвно признава Силвия. — Знам, че и аз съм една от тях. Но си мисля, че ти ще ни помогнеш, Елизабет. Знам, че си загрижена за сина си. Всички виждаме колко добра майка си.
Ето, тя първа спомена името на Шон.
— Пак сбърка, Силвия. Нямам нужда от вас да закриляте Шон, а ако си го оставила да се забърка с вас, ще ти се прииска да не се беше раждала. Направих всичко по силите си, за да не го изцапа онова, което стана преди седемнайсет години. Изобщо не му трябва да се меша с вашия „медицински персонал от болницата“. И съм абсолютно сигурна, че Шон нищичко не дължи на този град, дори не се е намерил кой да го прибере, когато леля ми умря, и е трябвало да отиде при…
Изражението й ме кара да млъкна. Неподправена изненада. И още нещо.
— О, Боже! — ахва тя. — Възможно ли е да не знаеш? Шон не ти ли е казал?
— Какво да ми е казал?
Изправям се и пак съм на седемнайсет години, уплашена като тогава. Силвия и Елизабет…
— Синът ти не помага на нас. Получава задачи от Дан Мур и Майк Дайър. Използват непълнолетни, защото ако ги хванат, не им дават толкова сурови присъди. Според нас Шон е едно от хлапетата, които онези са пратили да взривят моста над реката.
Първо отивам в гимназията, Шон не е там, дори не се е мяркал за следобедните часове. В къщата на приятеля му Том не заварвам никого, при Кийт е същото. Не е в „Билярдната топка“, нито в „Емертънска бърза закуска“, нито в „Американски боулинг“. И вече нямам къде да го търся.
Това просто не се случва в местенца като Емертън. Имаме си сбивания на баскетболни мачове, кражби на коли, потрошени витрини на Вси светии, понякога и трагични пиянски катастрофи в нощта на абитуриентския бал. Но не и тайни терористи, не и бойни групи за борба с тях. Не и в Емертън.
Не и моят син.
Подкарвам към завода и ги карам да извикат Джак.
Той напуска конвейера, лицето му е покрито с пот и мръсотия. Въздухът звънти от тракане на машинарии и вой на бургии. Издърпвам го пред входа, където има пейки и масички като за пикник, там сядат работниците през почивката.
— Бети, какво става?!