Никой не седи зад информационното гише. Павилиончето е заключено. Никой не ме заговаря, докато чета указателя на стената във фоайето, макар че две фигури с дълги престилки и маски на лицата забързано се изнизват край мен. „Медицински директор д-р Рандолф Сатлър“. Третият етаж в източното крило. Асансьорът също е празен.
Спира на втория етаж. Когато вратата се отваря, в коридора стои застаряващ фермер с работни дрехи и ботуши, а очите му са червени и подути като от плач. Срещу асансьорите има прозорци с тъмни стъкла и в тях виждам отражението на гърба му. Тресе се. Дочувам глас отнякъде:
— Сестра, ох, сестра, божичко…
В коридора е зарязана количка, тялото на нея е покрито до шията. Мъжът с работните дрехи ме поглежда и вдига двете си ръце, за да отпъди асансьора, сякаш е зъл дух. Отстъпва заднешком. Вратата се затваря.
Стискам парапета в кабината на асансьора.
Третият етаж изглежда опустял. Ярки стрелки упътват по коридорите — жълта за „Патология“ и „Лабораторни изследвания“, зелена за „Респираторна терапия“, червена за „Поддръжка“. Следвам жълтата стрелка.
Отвежда ме в празна ниша с кресла, по пода се въргалят захвърлени списания. И три затворени врати в къс коридор, малко по-голям от нишата.
Избирам си най-далечната и тропам по нея. Не продумвам, просто барабаня равномерно с юмрука си. След минута подхващам втората. Обажда се глас:
— Кой е?
Познавам гласа дори през затворената врата. Дори след седемнайсет години. И изкрещявам:
— Полиция! Отворете!
Той се подчинява. В мига, когато вратата се открехва, бутам я с все сила и се намъквам в лабораторията.
— Елизабет?!
Натежал, остарял, но си е същият. Тъмна коса, сини очи… Виждам това лице всеки ден на вечеря. Гледала съм го на футболни мачове, в училищни театрални постановки, надвесено над играчките. Доктор Сатлър май се е втресъл от появата ми повече, отколкото очаквах — лицето му белее, на челото му избива пот.
— Здрасти, Ранди.
— Елизабет, не можеш да влизаш тук. Трябва да си тръгнеш…
— Заради стафилокока ли? Да не мислиш, че ми пука? Нали съм в болница, Ранди? Тук държите ендозина. Тук е безопасно. Освен ако взривят тая дупка, докато съм вътре.
Той гледа втренчено лявата ми ръка, която още не е пуснала дръжката на вратата. После се вторачва в оръжието, което държа с дясната. „Смит & Уесън“ на седемнайсет години и през пет от тях не беше почистван и смазван, скрит под пода на гаража в къщата на леля ми. Но още е годен за стрелба.
— Няма да те гръмна, Ранди. Хич не ме интересува дали си жив или мъртъв. Но ти ще ми помогнеш. Не мога да намеря сина си… — „Твоя син!“ — … а Силвия Годард ми каза, че се е забъркал с групата, която взриви моста. Крие се някъде с тях, може би уплашен до побъркване. Ти познаваш всички в града, влиятелните хора, затова ще се обадиш по оня телефон и ще научиш къде е Шон.
— И без това щях да го направя — уверява ме Ранди и вече изглежда какъвто го помня — нетърпелив и самоуверен. Но не съвсем. По бледото му лице все още избива пот. — Елизабет, махни тази глупава играчка.
— Няма.
— Ох, да му се…
Обръща ми гръб и набира номер.
— Кам? Ранди Сатлър се обажда. Би ли могъл… не, не е за това… Не. Още не.
Камерън Уит. Кметът. А синът му е шеф на петте ченгета в Емертън.
— Направи ми услуга. Едно хлапе се е запиляло… Знам, Кам. Не е необходимо да ми втълпяваш за вредата от бавенето… Но може би вече си чувал за момчето. Шон Бейкър.
— Пуласки. Шон Пуласки.
Дори това не знае.
— Шон Пуласки. Ами да, същият… Добре. Обади ми се. Казах ти вече. Още не. — Затваря телефона. — Кам ще ги накара да го потърсят и ще се свърже с мен. А сега, Елизабет, няма ли да прибереш този нелеп револвер?
— Още не съм те чула да кажеш „благодаря“ на някого.
Думите изскачат сами. Мамка му, мамка му, мамка му!
— На Кам или на теб, че още не си ме застреляла?
Говори съвсем спокойно и само по това познавам колко е вбесен. Никой не заповядва на доктор Ранди Сатлър под дулото на оръжието. А някаква частичка от ума ми се чуди защо той не вика охраната.
— Добре, де — проточвам. — Бездруго съм дошла, дай ми една доза ендозин за всеки случай.
Продължава да впива в мен този хладен яростен поглед.
— Твърде късно е, Елизабет.