— Това е доктор Сатлър! Господи!
Мъж. Едър мъжага. Сграбчва Ранди и го мята на раменете си много по-ловко от мен, почти без да ме погледне. Вървя зад тях и от първите къщи тичешком заобикалям болницата в широка дъга.
Колата ми още е на пустата алея отсреща. Камионите на противопожарната команда добавят сирените си към олелията. И когато профучават край мен, изкарвам колата на заден от алеята и натискам газта до дупка тъкмо когато втора бомба избухва в източното крило, после трета, и летящи отломки изпълват въздуха плътно и остро като шума, който не спира.
Пет километра по-нататък по източния крайбрежен път изведнъж ми идва нанагорно. От всичко. Отбивам встрани и не преставам да се треса. Само няколко камиона ме подминават, никой не спира. Изнизват се двайсетина минути, преди да запаля пак двигателя, и други такива двайсетина минути не е имало в живота ми, дори докато бях в „Бедфорд“. Щом свършват, моля се да не се повторят повече.
Включвам радиото заедно с двигателя.
— „… взривена поредната болница в Ню Йорк — «Сейнт Клер» насред Манхатън. Изтормозените полицейски началници твърдят, че липсата на достатъчно полицаи не им позволява да осигурят охраната, която поиска кметът Томас Фланаган. Нито една група не е поела отговорността за атентата, който причини пожари в околните административни сгради и в един жилищен блок.
След снощното съобщение на Центъра за контрол на заболяванията, че се наблюдава широко разпространение на стафилокок, устойчив към ендозин, и едновременното спешно разпръскване на контрабактерия в двайсет и пет градски зони из цялата страна, във всеки град, от който в Атланта получаваме достоверни съобщения, положението с насилието се е влошило. Говорител на националния екип от патолози и учени, отговорни за драстичната контрамярка, обяви допълнителни указания за прилагането й. Говорителят не пожела да се представи или да посочи името на който и да е лекар в екипа, позовавайки се на страха от отмъщение за…“
Пращене. Гласът заглъхва, заместен от пронизителен шум.
Въртя регулатора на честотите внимателно в търсене на друга станция с новини.
Когато пристигам в западната част на Емертън, улиците са опустели. Всички се свират вътре. Прилича на квартала около болницата. Какъвто беше доскоро. Още не усещам тялото си болно.
Вместо да се прибера направо у дома, карам по празните улици към „Фуд Март“.
Паркингът е безлюден като всичко наоколо. Но кошницата си е на мястото, притисната с камъни. Под тях вече е пъхната и купчинка писма. Най-горният плик е адресиран със син „вълшебен“ маркер „До доктор Бенет“. В полузаровената бутилка от вино има свеж букет, хризантеми от нечия градина. Наблизо стърчи флагче на Щатите, високо една стъпка, до бяла свещ върху чинийка от стиропор, каменно разпятие и кукла Барби, облечена като ангел. Найлоново фолио покрива екземпляр на „Пророкът“ с кожени корици. Има и пет стикера с лозунг срещу Националната стрелкова асоциация, купчина раковини и очукан символ на мира на златна верижка като колие. Изглежда по-стар от мен.
Накрая се прибирам. Джак още спи.
Заставам над него, както преди няколко часа стоях над Ранди Сатлър. Мисля си как Джак ми идваше на свиждане в затвора седмица след седмица, изминаваше дългия път от Емертън дори при лошо време през зимата. И как седеше усмихнат зад дебелото стъкло в залата за свиждане, ръцете му с изцапани от машинно масло пръсти, отпуснати на коленете, усмихнат дори когато не измисляхме какво да си кажем. И как ми държеше ръката, когато се раждаше Джаки. За лицето му, когато я взе за пръв път на ръце. За погледа му, когато казах, че Шон е изчезнал — лукавото потайно злорадство, „не е мой син“. Мисля си и за двата вида бацили в тялото ми, които се готвят за война помежду си.
Навеждам се и лепвам сочна целувка на устните му.
Той се поразмърдва, почти се събужда и протяга ръка към мен. Дръпвам се и отивам в банята, където си изтърквам зъбите с неговата четка. Не я изплаквам. Когато се връщам, пак е заспал.
Тръгвам към училището на Джаки да взема дъщеря си. Заедно ще отидем при Силвия Годард. Да, де, Силвия Джеймс, за да приберем Шон. Ще постоя при Силвия, ще й стисна ръката и ще я целуна по бузата. Ще пипна всичко, до което се докопам. А когато децата са на сигурно място у дома, ще се отбия при Сиси и ще й кажа, че съм премислила и искам да помагам в борбата срещу злоупотребата с антибиотици, която ни убива. Ще докосвам и нея, и всеки, когото заваря там, всички, с които ме запознават и Силвия, и Сиси, докато не се поболея толкова зле, че да не мърдам. Ако се поболея чак толкова. Ранди каза, че нямало да съм зле колкото него. Разбира се, той ме е лъгал и преди. Но сега съм принудена да му вярвам поне за това.