Основната амбиция на татко бе да създаде дърво, което да има колкото се може повече най-различни сортове плодове. Три години преди смъртта му през 1981 година той бе успял да присади на едно-единствено дърво четири различни сорта ябълка, три различни сорта круша и два различни сорта слива. През лятото се появи фотограф от местния вестник и го снима до неговото забележително творение. Фотографията бе поместена във вестника със заглавието „Местен вълшебник показва плодовете на своето умение“. В статията към снимката баща ми бе цитиран да казва: „Ако работим заедно с нея, а не срещу нея, тя ще ни дари с нова райска градина.“ Въпросната „тя“ естествено бе Майката природа.
Когато баща ми получи инфаркт, бях двайсет и пет годишен и вече от осемнайсет месеца работех като научен сътрудник в „Биотек“. Веднага щом научих за това се качих на колата, напуснах Линкълншир, запътих се за Челмсфорд и отидох направо в болницата. Майка ми и сестра ми вече бяха там. Татко, положен сред възглавници, лежеше със затворени очи и имаше сив и сбръчкан вид. Тялото му бе свързано с монитор, който примигваше в единия ъгъл на стаята. До леглото имаше количка с два газови цилиндъра и кислородна маска за лице, готова да бъде използвана. Мама тъкмо бе започнала да ми обяснява с напрегнат шепот как бе станало, когато татко отвори очи.
— Здрасти, татко. Как се чувстваш?
— Клайв, ти ли си? — отвърна. Гласът му беше толкова слаб, че не успях да го позная.
— Аз съм, я. Че кого другиго очакваше да видиш?
— Ти пък защо си тук, сине?
— Дойдох да видя как си.
— Толкова ли съм зле?
— А, за нула време ще те изпишат оттук. Леглата им трябват.
— Как върви работата в Грантъм? — попита той с измъчена усмивка.
— Напрегната е, както винаги.
— Има ли вече послание до краля?
— Още не. Дай ми поне година или две.
В този миг в стаята влязоха медицинска сестра и двама лекари и ни казаха да напуснем.
— За какво послание до краля става дума? — поинтересува се сестра ми, докато я отвеждах вкъщи.
— Това е една наша шега. Свързана е с „Пътешествията на Гъливер“.
— Продължавай.
— Не си спомням текста наизуст. Ще ти го покажа у дома.
Докато тя приготвяше чая, отидох в малката кутийка, която татко използваше като кабинет, издирих стария му екземпляр на „Пътешествията на Гъливер“ и след кратко прелистване открих търсения пасаж. Занесох книгата в кухнята.
— Ето, Лу. Става дума за нещо, което кралят на Бробдингнаг казва на Гъливер: „И той заяви, че всеки, който успее да накара да поникнат два житни класа или два стръка трева върху парче земя, където преди това е расъл само един клас или стрък, ще заслужава благодарността на цялото човечество и ще е облагодетелствал повече страната си от цялата раса политици, взети заедно.“
Лу тъкмо започна да налива чая, когато телефонът позвъня. Беше мама. Можехме ли да се върнем веднага в болницата? Татко току-що получил още един удар. Не извадихме късмет. Заварихме пиковото движение и когато пристигнахме, всичко вече бе свършило.
Погребението се състоя пет дни по-късно. Докато вървяхме по покритата с локви пътека зад ковчега, изгря слънцето. Няколко минути по-късно над далечния Родинг се появи сияйна дъга. Спомням си, че тогава реших да я възприема като поличба. Като послание, изпълнено с надежда за бъдещето. Реших, че татко, където и да се намираше, бе решил да ме благослови.
Веднага щом стана възможно, се върнах на работа. Като шофирах на север през равния и пищен пейзаж на Кембриджшир, започнах да си припомням много епизоди от детството си. С баща ми често се бяхме разхождали през летните поля и покрай бавните и обрасли с тръстики реки на Източна Англия. По време на тези разходки той ме бе запознал с имената на отделните птици, цветя и дървета и ми бе говорил за своята тайнствена „Майка природа“. Бях го запомнил като изключително добър и състрадателен човек и донякъде се утеших при спомена за радостта, която изпита, когато получих стипендията. В онази вечер седнахме един до друг и вдигнахме наздравици за бъдещето ми с чаши, напълнени с домашно вино. Телевизията предаваше документален филм за опустошенията, предизвикани от сушата в Етиопия. Все още пред очите ми се мяркат безкрайните върволици живи скелети, вървящи от никъде за никъде по странна автострада, изсъхнало речно русло, покрито с втвърдена кал. Около тях се стрелкаха зловещите сенки на вездесъщите лешояди. И в този момент забелязах, че татко плаче. Спомням си шока, който изпитах тогава. Струва ми се, че именно неговата мъка и собственото ми ужасно безсилие ме накараха да взема решение на какво да посветя живота си.