През лятото на 1988 година с Нати се оказахме в Южна Америка в резултат на поредица от събития, най-важното от които бе поглъщането на „Биотек“ от „Монагри“ през 1986 г. Когато това се случи, с Нати вече имахме представа за възможните му последици. И двамата бяхме повишени, а на моя проект, свързан с ризобия, бяха възложени големи надежди. Предимно заради обещаващите резултати от опитите с ГХ3.
За разлика от „Биотек“, който се занимаваше главно с Англия и останалата част от Европа, базираната в САЩ транснационална компания „Монагри“ имаше широки връзки с Третия свят. Нещо повече, в ръководството й възлагаха големи надежди на това, което обичаха да възприемат като „мултинационална кръстоска“. Когато резултатите от опитите с ГХ3 стигнаха до Лос Анджелес и бяха захранени в компютрите, получи се препоръка д-р Клайв Удхаус да замине за Южна Америка и да опраши с интелигентните си полени периферията на огромната монагрийска империя. За щастие по това време д-р Удхаус вече бе в състояние да постави условието да бъде придружен от своята колежка д-р Шеран и така на 3 май 1988 година с Нати се озовахме в трансконтиненталния полет, водещ до Сау Паулу. Това бе първата част от пътешествие, по време на което в течение на три седмици и половина трябваше да посетим пет страни. Най-забавното е, че Аякучо изобщо не беше включен в нашия маршрут!
Трябваше да прекараме два дни в перуанския град Кахамарка, след това да престоим още четири дни в еквадорския град Кито и после да се върнем у дома през Богота. Някъде между Ла Пас и Лима обаче частният самолет на компанията, с който пътувахме, се повреди и му се наложи да се приземи по спешност в Аякучо. Оттам се обадих на хората от „Монагри“ в Кахамарка и им обясних случилото се. Те казаха, че след малко ще ни потърсят. Устроихме се в хотела на летището и излязохме да огледаме града. Когато след два часа се върнахме в хотела, там ни очакваше строен мъж със загоряло лице и сиви коси, който на превъзходен американски английски ни се представи като д-р Хайме Санчарес. От него научихме, че ремонтът на самолета ще продължи поне 24 часа. Покани ни междувременно да му окажем голямата чест да погостуваме на него и на съпругата му в Ботаническия институт, разположен на трийсет минути път с кола от града.
Така и не успяхме да установим каква е точната връзка на д-р Санчарес с „Монагри“. Той само спомена неопределено, че получава някакво финансиране оттам по линия на университета в Лима. Разказа ни обаче, че през последните десет години е изпратил в лабораторията в Колорадо поне петдесет образеца от диви растения и семена и че заделя най-малко четири месеца годишно за походи из планината. Беше ентусиазиран най-вече на тема картофи. Заяви, че лично той е открил не по-малко от 83 различни вида, седем от които дотогава напълно непознати на науката.
Прекарахме следобеда в разглеждане на неговата колекция, след което той ни разведе из терасираните участъци на института, разположени на хълм, издигащ се високо над града. После решихме да се изложим на риска да получим сърдечен удар и поплувахме в дълбоко езеро, захранвано от планински поток. По-късно заедно със семейство Санчарес се настанихме на терасата на дома им, като от високи чаши отпивахме ледена сангрия, наблюдавахме залеза и споделяхме впечатленията си за Бразилия и Боливия. По-нататък, по време на една действително превъзходна вечеря, му разказахме с какво се занимаваме в „Биотек“ и обяснихме защо именно благодарение на него сега се радвахме на гостоприемството му. Тъкмо щяхме да си лягаме, когато пилотът съобщи по телефона, че самолетът е ремонтиран и можем да продължим пътя си.
Рано на другата сутрин д-р Санчарес ни закара в Аякучо. Разменихме си адресите, обещахме си да поддържаме връзка и половин час по-късно отлетяхме за Кахамарка.
Когато в началото на юни се завърнахме във Великобритания, изпратих на д-р Санчарес и съпругата му писмо, в което им благодарих за любезността, и сметнах, че целият този епизод ще си остане в миналото. Сетих се за него едва след като проявихме снимките от пътешествието си. На една от тях Нати плуваше гола като нимфа в планинското езеро. На друга д-р и сеньора Санчарес, хванати за ръце на терасата на своя дом, ни се усмихваха.