Пет месеца по-късно получих препоръчано писмо с въздушна поща от Перу. В него открих набързо написана бележка и пликче с половин дузина семена. „Открих ги в една висока долина в Апуримак. Може би си заслужават да бъдат изследвани. Х. С.“ — това бе съдържанието на бележката.
Разгледах семената под микроскоп и установих, че принадлежат към някакъв примитивен сорт царевица. Дотогава не бях виждал толкова дребни семена и се зачудих какво ли е накарало д-р Санчарес да мисли, че могат да ме заинтересуват, тъй като не бе обяснил нищо. Така или иначе, предадох ги на нашата старша градинарка и я помолих да положи максимални усилия с тях. След три седмици тя ми каза, че пет от шестте зрънца са покълнали.
Няколко дни по-късно отидох да ги видя и не промених мнението си за тях. Междувременно вече бях писал на д-р Санчарес, като му бях благодарил за семената и запитал защо според него може да са необикновени. Установих причината още преди да получа отговора му. Всичките пет растения бяха започнали да образуват азотни грудки в коренната си система!
Истинският шок обаче настъпи, когато получих отговора на д-р Санчарес. След като описваше доста подробно района, в който бе открил растенията, той приключваше със следния извод: „Открих ги на петстотин метра по-високо от местата, където дотогава бях намирал дива царевица, така че жизненият им цикъл вероятно е изключително кратък. Почвата беше наистина изключително бедна — нискокачествен льос. Предполагам, че тези растения не само са се сдобили със симбиотична ризобия за производството на азот, но може би и с бактерия, която натрупва фосфати. Допускате ли, че това е възможно?“
Санчарес се оказа напълно прав за продължителността на жизнения цикъл. Растенията узряха на тримесечна възраст. Към февруари 1989 година вече бяхме събрали достатъчно семена и можехме да си позволим първите ограничени експерименти. Нати успя да извлече от втората реколта една неизвестна дотогава бактерия с ресни, която вирееше около азотните грудки и, изглежда, притежаваше именно качествата, предположени от д-р Санчарес. В негова чест я нарекохме Phosphomonas sancharezii и стиснахме палци. За пръв път от началото на декември с Нати започнахме да споделяме, макар и само помежду си, и то доста предпазливо, че може би сме в началото на пробив.
Следващите три години посветихме изключително на прехвърлянето на азотообразуващите гени на дивата царевица към нашите високодобивни сортове. Първият ни истински успех настъпи с ГХ14. Потомството, кръстосано по колхициновия метод, имаше четиримесечен жизнен цикъл, запазваше качествата си в течение на три поколения и даваше добиви, четири пъти по-големи от тези на дивия първообраз. Междувременно Нати и нейните колеги продължиха да усъвършенстват бактерията. В течение на две години бяха успели да я убедят да работи в хармония както с пшеницата, така и с царевицата. Когато получихме резултатите от първите полеви изпитания, стана ясно, че добивите се увеличават с от 30 до 50 на сто без усилия и при това без каквито и да е странични ефекти. Нати и аз сияехме от щастие. 1992 беше нашата златна година. Сега си давам сметка, че това бе четвъртият от петте споменати епизода.
През тази година решихме също така да внесем ред в отношенията си и да се оженим. Дотогава все бяхме отлагали. Донякъде от леност, донякъде заради данъчното облагане. Сега обаче тя изведнъж реши, че трябва да създадем семейство. Казах й, че ако нещата се развият както очакваме, не след дълго ще трябва да обикаляме света и да наглеждаме експериментирането в тропически условия. Но тя вече бе взела решение: в течение на година или две можеше да се отдаде на Природата, вместо да се занимава с Наука. Реших, че и аз имам желание да стана баща. Ала събитията не се развиха бързо.
В „Монагри“ бяха напълно убедени, че бактерията е безспорен победител. Спуснаха над нея завеса на сигурност и започнаха трескаво да обмислят как да се извлече от нашето откритие максимално възможната финансова полза. Дори и при тези успехи аз обаче смятах, че ще ни бъдат необходими поне още десет години, за да постигнем значителен напредък в борбата срещу стария враг на човечеството — глада. За щастие успяхме да продължим заниманията си с ГХ14.
Резултатите от първите експерименти в тропиците бяха направо разочароващи. Добивите бяха наполовина по-малки от тези, които постигахме във Великобритания. И при това положение обаче ГХ14 определено доказа, че може да се развива успешно в почви, съвършено бедни откъм нитрати и фосфати. Преценихме, че в този си вид бе в състояние да увеличи селскостопанските добиви в Третия свят с около 10 процента. Да не говорим, че тепърва предстоеше да се изпробва рязко подобреният щам на бактерията!