През април 1993 година Нати най-сетне успя да забременее. Решихме да прекараме годишния си отпуск през третата седмица на юни във вила, която бяхме наели на Лазурния бряг. По пътя към вилата се отбихме при майка ми в Челмсфорд, съобщихме й добрата новина за детето и оттам се отправихме към Доувър, за да хванем нощния ферибот. Още когато наближихме северния край на тунела Дартфорд, бяхме спрени от полицейски патрул, който поиска да види документите ни за самоличност и разрешителните ни за работа. Забелязах, че всички полицаи бяха въоръжени. Отвориха багажника на колата и огледаха куфарите ни. Попитах един от тях какво търсят, но той ми отговори: „Ако го открием, ще ви кажем.“ После затвориха багажника и ни дадоха знак да продължим пътя си.
Когато се качихме на рампата, в далечния край на тунела видяхме още въоръжени полицаи, пожарна кола и изгорелите остатъци от два товарни камиона, изтеглени встрани от пътя. На бетонната стена до тях се виждаше небрежно нарисуваният знак на Движението за право на работа — сърп и стиснат юмрук. Включих радиото с надеждата да чуя някакви новини, но навсякъде имаше само музика. Унищожаването на два чуждестранни камиона очевидно вече не се възприемаше като новина от първостепенна важност.
Този инцидент обаче, колкото и незначителен да изглеждаше, ни накара с Нати да си поговорим по теми, каквито не бяхме разисквали от години. Струва ми се, че и на двама ни тогава стана ясно какъв изолиран живот водим. Всички наши близки и приятели работеха в същата област, в която и ние. Получавахме много повече пари, отколкото можехме да похарчим, и нямахме конкретни политически симпатии, макар и двамата да бяхме гласували за Социалдемократическата партия. Без да бяхме признавали това гласно, и двамата си мислехме, че стоим по-горе от повечето хора по света. Не за друго, а защото знаехме какво правим и защо го правим. Лесно би могло да се заяви, че сме били самоуверени и самодоволни. Искрено казано обаче, не би трябвало да бъдем обвинени в такова нещо. Бихте могли да ни оцените като завършени продукти на нашето социално възпитание, като високоспециализирани клетки от обществото, глезени от него и богато възнаградени за нашите успехи. Не биваше да се очаква от нас да схванем всички нравствени нюанси в поведението си, след като се бяхме заели с практическото постигане на една от малкото наистина алтруистични цели на човечеството.
Но по време на почивката обсъдихме този въпрос неведнъж. При това разговорът се подемаше винаги от Нати. Може би имаше някаква връзка с нейната бременност. Веднъж, легнали един до друг, след като се бяхме любили, тя се обърна към мен с внезапен въпрос.
— Не смяташ ли, че понякога се опитваме да играем ролята на Господ Бог?
— За какво говориш?
— Самата аз не съм сигурна в правотата си. Имам обаче такова чувство.
— Нати, но ти нали не вярваш в Бога?
Тя не ми отговори веднага, така че повторих въпроса си.
— Не знам дали вярвам или не вярвам — отвърна. — Сега ми се иска да вярвам. Имам нужда да се чувствам в безопасност.
— Значи в момента не се чувстваш в безопасност?
— Трудно ми е да ти го обясня. Понякога изпитвам неприятното усещане, че дъното на света може да се отвори и да пропадна през него. И че ако това стане, пропадането ми ще е безкрайно.
Усетих как тя внезапно потрепери.
— Ти тази сутрин взе ли си витамините? — попитах.
— Ти изобщо слушаш ли какво ти говоря? Признай си, че не ме слушаш.
Опитах се да възразя, но погледът ми попадна върху тялото й. Въображението ми превключи на съвсем друга и определено приятна вълна. След това тя не засегна повече въпроса за Бога.
През септември в обстановка на строга поверителност ми бе казано, че е направено всичко необходимо за едновременното провеждане на три отделни полеви опита с бактерията в тропически условия. Съответно в Бразилия, Зимбабве и Северен Куинсланд. Беше ми предложено сам да избера къде да отида и аз се спрях на Куинсланд. Първо, защото познавах лично Сам Уолъс и, второ, защото дотогава не бях посещавал Австралия. Тъй като бебето трябваше да се появи на бял свят в края на януари, Нати предпочете да си остане у дома.
Приземих се в Даруин на 3 декември и след час отново бях във въздуха. Полетяхме в източна посока, като преминахме над резервата Арнъм и се насочихме към Нулунбуй, разположен на брега на залива Карпентерия. В Нулунбуй ме очакваше хеликоптер на компанията, който трябваше да ме отведе в експерименталната станция „Куинсланд“ в близост до Ароусмит.