— Предполагам, че е пряк резултат от прилагането на неправилен подход при преследването на правилна цел — отвърна. — Въпросът сега е: ще успеем ли да го спрем?
През целия следващ ден, от изгрев до залез слънце, хеликоптерите бръмчаха надлъж и нашир из долината, като покриваха всичко с гъста мъгла от биоцид. Вече не се избираха отделни мишени. Ставаше дума за унищожаване на всякакви следи от водораслото в район с размери шест на четири километра. През това време Сам се свърза с Канбера, докладва за случилото се и поиска да го свържат с министър-председателя. Успя да постигне това, макар и да не разбрах точно как. Не знам и какво точно му е казал — самият той не можа да ми го обясни съвсем смислено, — обаче видях, че положи всички възможни усилия да убеди министър-председателя Браунли в случай на провал на досегашните ни усилия да нареди евакуацията на целия полуостров Арнъм и после да хвърли върху него термоядрена бомба. Това предложение бе категорично отхвърлено. В онзи момент си помислих, че Сам просто се изразява образно, за да подсили аргументите си. Което показва, че дори и аз тогава все още не съм бил в състояние да схвана истинската сериозност на положението.
Струва ми се, че през онази нощ изобщо не успях да мигна. Още при изгрев слънце застанах пред радиостанцията заедно със Сам и Ами и започнахме да изслушваме рапортите на пилотите на хеликоптерите, докато те обработваха все по-отдалечени райони, нанасяхме нови червени кръстчета върху картата и се споглеждахме, без да си казваме нищо. Никой от трима ни не искаше да изкушава съдбата и да казва, че операцията без съмнение се е увенчала с успех. Сам разшири периметъра с още пет километра и пак не откриха нищо. Когато най-накрая чухме и последния рапорт, че „всичко е чисто“, обади се Ами:
— Е, все някой ще трябва да го каже. Ние победихме. Нали така, Сам?
Сам погледна разсеяно картата върху масата и започна да защрихова в лилаво-синия триъгълник на езерото.
— Може и да сме успели — отвърна. — Но когато става дума за рак, никога не трябва да се забравят метастазите. Ако Клайв не бе видял вчера онези проклети патици, сигурно щях да се съглася с теб. Сега обаче…
Така и не довърши мисълта си.
След като изпълниха мисията, хеликоптерите се завърнаха в базата. По време на закуската пилотите потвърдиха рапортите си. Водораслото, както и всичко останало, било напълно унищожено. Сам ги похвали за превъзходната работа и после им съобщи, че ще трябва да повторят всичко още веднъж. Приеха думите му по-леко, отколкото очаквах, но тогава не знаех по колко им се заплаща.
Следобеда заедно със Сам прелетяхме над брега. Целият бе покрит с мъртви риби и птици, невинни жертви на тоновете отрова, които бяхме изсипали над водата. Никъде обаче нямаше и следа от жива Anabaena. Оттам се насочихме на юг и стигнахме до Бикертън, а после се върнахме във вътрешността. Всичко беше чисто.
— Хайде, Сам, признай, че победи — казах му.
Той се обърна към мен и явно беше на път да се съгласи с думите ми, когато радиостанцията изпука.
— Сам, ти ли си? Тук е Ами.
— Кажи, Ами.
— Току-що получихме съобщение от Нулунбуй. В залива Арнъм има Anabaena!
— В залива Арнъм? Майко Божия! Сигурни ли са?
— Съобщил го е пилотът на пощенския самолет от Даруин. Слязъл по-ниско и огледал района отблизо. Казва, че е покрило двете реки и се е разпространило на десет километра по южното крайбрежие.
Видях как в този момент върху лицето на Сам се появи образът на смъртта. Той затвори очи за няколко секунди и си пое дълбоко дъх.
— Ами, след петнайсетина минути ще бъдем при теб — обеща. — Кажи на Майк да се свърже с Даруин и да подаде сигнал за обща тревога. Свържи се и с Бил Роулингс. Кажи му да ме изчака. До скоро виждане.
— Къде се намира заливът Арнъм, Сам? — попитах.
— От другата страна на полуострова! На цели шейсет километра оттук!
Погледите ни се срещнаха. Тъй като нямаше какво да си кажем, замълчахме.
Всичко това се случи преди четири месеца. Ако тогава ни бяха повярвали, то може би щеше да се предотврати. Когато обаче австралийското правителство най-сетне разбра, че не сме безумци, вече беше късно. Водораслото, понесено от южното екваториално течение, вече бе попаднало в Индийския океан. Когато три дни преди Коледа се завърнах в Англия, от самолета видях огромно зелено петно, простиращо се върху Тиморско море. Най-тъжното бе, че когато заедно със Сам отидохме в Канбера и направихме един последен и безуспешен призив да се взриви водородна бомба върху Арнъм, в Коралово море извършваха маневри не по-малко от четири ядрени подводници, всяка от които можеше да стерилизира цял Куинсланд не по-малко от двайсет пъти. Същата вечер със Сам опитахме да се напием до безсъзнание в бара на летището.