В другия край на лабораторията се намираха помпи и мивки за изплакване. До всяка от тях имаше големи работни маси, върху които бяха поставени уредите за текущите изследвания.
В центъра на помещението бяха разположени пневматични вани за пречистване на газовете. Две от тях бяха пълни с вода, а в третата имаше десет сантиметра живак. Седем стъклени бутилки, някои от тях пълни с червеникав газ, бяха изправени с гърлата надолу.
Къруел се приближи до една работна маса, където няколко епруветки и бутилка на Волф бяха привлекли вниманието му. За няколко секунди разпозна, че се създава някакво твърдо вещество. На друго място откри, че се извършва извличане с основа. Колко дълго е продължавало не можеше да си представи. За последен път бе виждал подобно нещо преди половин година, като то практически беше безрезултатно. На трето място някакво вещество бе пречиствано от киселини чрез водна баня.
Не се виждаше никакъв порядък в експериментите, нито пък накъде водят те. Нямаше нищо, което да ги свързва, освен може би прецизността. Вероятно сър Робърт бе свързвал най-добрите възможни метали и негасена вар, преди да използва полученото в истинската си работа.
— Лорънс — извика го сър Робърт, — ела насам. — Беше се изправил до една от пневматичните вани, докато зад гърба му Хамп и другите продължаваха работата си със сандъците. — Ето — посочи една от обърнатите бутилки, — свърших много неща с газ, получен от сяра и селитра. Искаш ли да видиш?
Започна да показва на Къруел някои от възможностите на този газ, като споменаваше от време на време как той ще бъде част от големия експеримент. Започнаха да се движат от маса на маса към вана или друго работно място, сякаш едно или друго нещо ги викаше. По едно време свалиха рединготите си, а след още известно време — и перуките си. Къруел даваше идеи за допълнителни доставки и други процеси. Работниците влизаха и излизаха, после пак дойдоха. Не обръщаха внимание на двамата мъже, надвесили се над ваната.
По някое време Хамп запали свещи в помещението и свърши с разопаковането. След това си тръгна. Свещите изгоряха.
Към единайсет вечерта двамата учени се затътриха към къщата, говорещи, жестикулиращи, щастливи като мишлета и огладнели като вълци. Всички бяха заспали.
Беше втората седмица от гостуването на Къруел. Нещо притесняваше сър Робърт. Маргарет и Хамптън можеха да го потвърдят. Сър Робърт изглеждаше отнесен по средата на разговори или експерименти. Чертаеше планове на големи листове хартия с дебел черен молив, а след това ги късаше и разхвърляше из къщата или лабораторията.
Повечето от тях бяха часовникови устройства, зъбци, предпазители. Нищо не го задоволяваше.
Къруел започна да разбира, че всички експерименти и процеси в лабораторията са взаимно свързани в една голяма конструкция. Тя беше амбициозна, сложна и според Къруел най-вероятно нямаше да проработи. Повечето от тях се съсредоточаваха върху пречистването на флогистона по същия начин, по който пречистеният въздух се получава от обикновен въздух. Помисли си, че има твърде много вероятности и всичко зависи от едновременното извършване на най-малко четири основни процеса. Ентусиазмът на сър Робърт обаче го бе заразил и заедно с Хамп започнаха да сглобяват по-дребни части от апарата и материалите. Сър Робърт говореше все по-малко и по-малко, работеше все повече и повече и ставаше все по-разочарован.
Една сутрин, когато заедно с Къруел вървяха към лабораторията, бяха прекъснати от изненадан възглас. Когато се обърнаха, видяха, че пазачът на Атоул язди бавно към тях по пътя. По коловоза пред него вървеше завързан мъж. Той бе облечен в панталони от еленова кожа и жакет, който бе виждал и по-добри години.
— Хванах го жив, ваша светлост — каза пазачът, който бе ирландец. — Изстрелът му беше най-добрият, който някога съм виждал. Право в една от вашите тетерки — продължи и извади перушинестото доказателство от чантата, закачена на седлото му. — Трябва ли да го заведа в полицията, или да го пребия още тук?
— Като че ли не си го направил вече — измрънка мъжът с кожените дрехи.
— Тихо! — извика пазачът и дръпна въжето.
Сър Робърт бе застинал на място и гледаше втренчено.
— Каква пушка е използвал?
— Ето я — каза пазачът и подаде пушка „Кентъки“.
— Не съм направил нищо — обади се мъжът.
— Точно така — отвърна му пазачът и го удари зад ухото с приклада на собствената си пушка.