— Това не е нужно, Маккартни — спря го сър Робърт.
— Ох, ох, ох! — скимтеше мъжът, който бе паднал на земята.
— На какво разстояние беше тетерката? — попита сър Робърт.
— Между осемдесет и сто крачки, милорд — отговори Маккартни.
— Да бъда проклет, ако не беше на повече от сто — възрази мъжът, лежащ на пътя.
— А можеш ли да стреляш на повече от четиристотин метра?
— Колко голяма е целта и с какво оръжие?
Сър Робърт се замисли малко.
— Целта има диаметър шейсет сантиметра, а оръжието е каквото поискаш.
— Бих взел пушка „Филаделфия“, калибър 60 — отвърна мъжът, — и мога да го направя.
— Готово! — заяви сър Робърт. — Бъди тук на разсъмване на 21-ви този месец. Ще имаш пушка „Филаделфия“, своята ще задържиш и ще получиш златна монета за изстрела.
— Каква е уловката? — попита мъжът.
— Абсолютно никаква. Ти реши проблем, който е много важен за мен.
— Не трябва да убивам човек, нали?
— Не, не! Как се казваш?
— Бъмпо.
— Добре, Бъмпо. Направи този изстрел, за който ти казах, и ще можеш да ловуваш постоянно на моите земи. Какво ще кажеш?
— Но, сър… — обади се Маккартни.
— Развържи този човек, Маккартни — заповяда сър Робърт, — за да можем да си стиснем ръцете за сделката.
Въжетата бяха развързани и Бъмпо смирено стисна ръката на сър Робърт.
Поставиха апарата за Великия експеримент в полето, близо до гората и на три километра от къщата. Това бе на около четиристотин метра от една стара индианска могила, която според сър Робърт можеше да послужи като чудесно място за наблюдение на зрителите.
Експериментът имаше много прекъсвания, всички отнасящи се до голямото стъклено кълбо, поставено в центъра. То бе заобиколено от кофи с дървени въглища, вани и големи кани. Над всичко това издигнаха навес, за да предпазят конструкцията от случайни повреди.
Поканите бяха изпратени за сутринта на 21-ви, ако времето позволява.
Следобед на 19-и свързваха последните части от оборудването. Тогава дочуха далечен звук като слаба гръмотевица или фойерверките на 4-ти юли.
Сър Робърт се измъкна изпод ваната, която инсталираше.
— Какво е това?
Хамптън се обърна на юг, откъдето идваше звукът, и каза усмихнато:
— Гълъби.
Шумът се усилваше като силен вятър по време на буря.
— Ето, идват — каза Хамп.
На юг се виждаше неясно петно на хоризонта, което се сви, а после се разпръсна.
— Гълъби? — попита Къруел с лице, изцапано от кофата с дървени въглища. — С такъв шум?
Изправи се до чернокожия, който посочи:
— Прелетни гълъби. Идват отново на север да свият гнезда. Всяка година по това време.
Тъмната линия покриваше четвърт от хоризонта на юг. Звукът беше като бръмчащо пърпорене и сянката се движеше към тях с неумолимостта на издигаща се вълна. Изглеждаше като твърда маса, която се разкъсваше само когато се издигаше към зенита.
Бяха кафяви и сини с розови ивици. Скупчени много по-плътно, отколкото Къруел бе виждал някога да го правят птици. Десет или двайсет сенки на кубичен метър. Летяха в колона с дебелина десет метра и широчина около три километра. Къруел започна да пресмята.
— С каква скорост летят?
— Километър и половина в минута — отговори Хамп, който наблюдаваше един ястреб, налетял в края на ятото.
Когато хищникът нападна, гълъбите се разпърхаха и завъртяха, но колоната продължаваше да приближава.
Къруел погледна часовника си. Слънцето бе закрито, докато гълъбите минаваха, и пърхащият звук заглушаваше всичко.
— Под навеса! — извика Хамп и дръпна Къруел.
В небето имаше бели проблясъци като падащ сняг и от време на време долитаха пера. Изпражненията на гълъбите се спускаха като точици на земята, след това количеството им се увеличи и заприличаха на слаб дъждец.
През пърпоренето на крилата можеха да се чуят изстрели от съседните имения. Къруел видя няколко гълъба да падат на километър върху съседната ферма.
След това един падна на няколко крачки от навеса, конвулсивно потрепери и остана неподвижен. Трябва да е бил ударен на известно разстояние и все пак е успял да стигне дотук.
Къруел изтича навън, взе го и го внесе под навеса.
Това бе най-красивата птица, която някога бе виждал, дори и мъртва. Гърбът му беше син, вратът и стомахът — бронзови, гърдите му — розови и тъмночервени с преливащ се блясък на всички пера, човката му беше тъмна, а краката и очите — брилянтни оранжево-червени. Постави го на масата и го разгледа за кратко.