Рой си спомни прилива, който бе наблюдавал в онази отдавнашна сутрин. Занимаваше се с някаква вече забравена игра и наблюдаваше как вълните прииждат, подобно на бавни маслени пластове или на тежък разтопен метал. Не престанаха да прииждат. Първоначално усети възбуда, когато видя как покриват най-високата линия на прилива. После, когато морето погълна целия плаж и започна търпеливо да покрива основата на кея, се почувства неловко. Когато то започна да се издига към върха на кея, изпита страх. Морето продължи да напредва, да се издига бавно и неуморно, без да спира и без да отстъпва. Когато покри горната част на кея и започна да се придвижва по ливадата пред неговия дом и да се доближава до краката му със стъклените си пръсти, той започна да крещи. Когато водите наквасиха гуменките му, Рой уплашено се извърна, затича се по склона на хълма и със силни крясъци завика родителите си. Морето търпеливо го последва…
Учените окачествиха случилото се като „морска трансгресия“. Обикновените хора го нарекоха „Потопа“. Както и да го наричаха, то отми стария свят за вечни времена. Учените от дълги години бяха говорили за възможността от такова явление. Някои от тях дори обърнаха внимание на факта, че средните температури вече надвишаваха средните температури от времето между двата ледникови периода и че имаха тенденцията още да се повишават. Никой обаче не бе предположил, че антарктическият лед може да се разтопи с такава бързина. През онези объркани седмици най-различни научни величия често твърдяха, че най-лошото е минало, че приливът най-сетне ще престане. Морето обаче продължи неуморно да напредва и да завзема все нови и нови километри от сушата. През едно катастрофално лято повиши равнището си с над сто метра, като заля низините на целия свят и те престанаха да съществуват. Само в Съединените щати морето погълна по-голямата част от източното крайбрежие чак до Апалачите, цялото западно крайбрежие на запад от Сиера и Каскейд, голяма част от Аляска и Хаваите, Флорида, крайбрежието на Залива, Източен Тексас и низините в долината на Мисисипи. Тънки водни пръсти проникнаха на север чак до Айова и Илиной. Река Сейнт Лорънс и Големите езера преляха и излязоха от бреговете си. Големите планини, Белите планини, планините Адирондак, Поконо, Катскил, Озарк, Тихоокеанските хребети — всичките се превърнаха в архипелази, обградени от надигащото се море.
Странното бе, че докато морето неуморно ги преследваше и тикаше към вътрешността, като ги прогонваше от едно временно убежище към друго, той така и не успя да се освободи от усещането, че лично е предизвикал Потопа. Струваше му се, че в онзи ден, докато си бе играл до кея, със своите думи и действия неволно бе възпроизвел някакъв старинен ритуал, който бе отприщил водните стихии, понесли се към сушата. Имаше чувството, че морето преследва именно него.
Чу се лай. Някакво куче лаеше из полята. Не беше обаче неговото куче. Неговото собствено куче бе мъртво. Бе умряло отдавна и белият му череп сега се търкаляше по морското дъно, което някога беше Бригантин, щат Ню Джърси, сега на сто метра дълбочина.
Изведнъж кожата му настръхна от студ и Рой започна да я разтрива с ръце. Върна се при походното си легло и взе бързо да се облича. Нямаше смисъл да си ляга повторно. Така или иначе, след минута или две Сара щеше да ги разбуди всичките. Денят бе започнал и той трябваше да мисли само за него. В бежанските лагери се беше научил, че трябва да се мисли само за текущия момент.
Когато се раздвижи из стаята, му се стори, че долови враждебни погледи откъм някои други походни легла. Сега, след като отвори прозореца, в помещението стана по-студено, а и той неизбежно бе вдигнал някакъв шум при обличането си. Макар и децата да ценяха всяка секунда от съня си, нямаше да посмеят да се оплачат. Тази мисъл го изпълни със смесени чувства, едновременно с удоволствие и с болка, а на лицето му се появи бледа усмивка, която можеше да мине за насмешлива. Така беше. Можеха да го стрелкат сърдито с погледи от леглата си, да се преструват на заспали и да го ругаят под нос, но нямаше да се оплачат на никого. И със сигурност нямаше да му кажат нищо на него.
Измъкна се като призрак от все още смълчаната къща и прекоси двора, където потоци мъгла го обгърнаха със студени ръце и овлажниха лицето му с роса. Чичо му Абнър бе заел позиция до импровизирания нужник. Абнър изръмжа нещо като приветствие и двамата започнаха да пикаят мълчаливо, застанали един до друг. От урината им се надигна пара, която изпълни сивия утринен въздух.
Абнър отстъпи една крачка и започна да закопчава панталоните си.