А може да бе започнал да усеща страшния студ много по-рано, още в първия ден на настъпването на новия свят, когато водата покри колелата на тойотата, с която семейството им се опита да се измъкне, а някъде зад гърба им продължи да се разнася отчаяният лай на Тоби. Баща му умря още в същия ден. Умря от сърдечен удар, докато се опитваше да качи семейството си на претоварена лодка, която трябваше да отплава за „безопасния“ Ню Джърси. Няколко месеца по-късно умря и майка му. Почина в един от импровизираните бежански лагери, наречени „градове на Потопа“, изникнали като гъби по височините покрай новата брегова линия. Тя вече се бе предала. Беше седнала в калта, положила върху коленете глава със затворени очи, и умря. Рой се нагледа на подобни сцени още безброй пъти, докато живееше в градовете на Потопа. Бяха толкова ужасни места, че в сравнение с тях дори и фермата на Абнър с нейната сиромашия, сякаш описана от Дикенс, с принудителния й труд и гладни дажби му се стори нещо хубаво. Понякога с известно неудобство признаваше пред самия себе си, че вече рядко мисли за майка си и баща си. Сякаш автоматично ги изключваше от разума си, когато настъпеше време да си спомни за тях. Дори и не проля сълзи за своите родители. Когато затваряше очи, виждаше или Тоби, или котарака Базил, тичащ, мяукащ и навирил опашката си като знаме. Именно тогава му ставаше тъжно и в гърлото му се появяваше буца.
Все още беше тъмно, когато излязоха от къщата. Рой, Абнър и Арон вървяха един до друг. Абнър носеше голяма опърпана раница. Ханк и Реймънд вървяха пред тях с двуцевки в ръце, ей така, за всеки случай. Последните следобедни зяпачи обаче бяха прогонени от студа още преди часове и шосето беше чисто. Никой не говореше и единственият звук, който се чуваше, бе хрущенето на чакъла под подметките на ботушите им. Сутринта отново бе мразовита и босите крака на Рой изгаряха от студа и острите камъчета, но той стоически понасяше болката. Дъхът им ставаше видим на звездната светлина. Полята от двете им страни бяха мрачни и безформени. По някое време се чу шумолене, предизвикано от невидимо животно, уплашено от тях. Появи се мъгла и дълги сребърни пръсти обхванаха краката им.
Небето на изток, където морето дремеше зад планините, започна да посивява. Рой си представи как водите се издигат все по-високо и по-високо, докато най-сетне търпеливо заобиколят основите на хълмовете и си пробият път в равнината. Там щяха да напредват неуморно, също като мъглата, и бавно да залеят и погълнат селото, фермата и нивите. Най-сетне над повърхността щяха да останат да се подават единствено най-горните клони на най-високите дървета. Щяха да стърчат известно време към небето подобно ръцете на удавници, а после също бавно и безмълвно да се скрият под водите.
Някъде в мрака се чу птича песен. Хората се отклониха от пътя и започнаха да вървят през полето, шляпайки в студената кал. Не след дълго щеше да се сее пролетната пшеница, а след нея — и царевицата.
Спряха. Зората се изпълни с въздишката на вятър. Все още никой не нарушаваше мълчанието. Безмълвно му помогнаха да съблече старата хавлия, която бе облякъл. Преди да напусне дома, се бе изкъпал, а после бяха втрили в тялото му гъсто благоуханно масло. Госпожа Риърдън с малки сребърни ножички бе отрязала кичур от косата му, който даде на братята.
Остана съвсем гол. Дадоха му знак да продължи напред и той го направи. Краката му омекнаха и стъпките му станаха неуверени.
На това място бяха очертали широк кръг с помощта на сигнални свещи, които съскаха и светеха бледо сред не по-малко бледата утринна светлина. В центъра на кръга бе издълбана вдлъбнатина.
Рой легна във вдлъбнатината и усети как голите му гръб и бедра потъват в студената кал. Тя изпълни и косите на тила му. Калта издаваше тихи звуци, докато момчето се наместваше удобно, преди да застине неподвижно. Утринният бриз беше хладен и то започна да трепери от студ. Стори му се, че е притиснато към земята от силната и ледена ръка на великан.