На паркинга на „Червеният хамбар“ няколко сгради скриваха луната. Уличните лампи и отразената лунна светлина даваха почти един и същи цвят. Нощта само изглеждаше малко по-светла от обикновено.
Не разбрах защо Лесли спря изведнъж на пътя. Но проследих погледа й, право нагоре към звезда, която грееше много ярко малко на юг от зенита.
— Красива е — казах.
Тя ме изгледа доста странно.
„Червеният хамбар“ нямаше прозорци. Бледо изкуствено осветление, доста по-бледо от фееричната студена светлина навън, се отразяваше по тъмното дърво на мебелите и спокойните, жизнерадостни лица на клиентите. Сякаш никой не си даваше сметка, че тази нощ бе различна от останалите досега.
Рядката среднощна тълпа във вторник се бе събрала предимно в залата с пианото. Някакъв посетител държеше микрофона и пееше полупозната песен с треперещ слаб глас, докато чернокожият пианист се усмихваше и дрънкаше сладникав акомпанимент.
Поръчах две ирландски кафета и „Розова лейди“. На въпросителния поглед на Лесли само се усмихнах загадъчно.
Колко обичайна чувствах атмосферата в „Червеният хамбар“. Колко отпускаща, колко щастлива. Държахме ръцете си през масата и аз се усмихвах, докато всъщност ме бе страх да заговоря. Ако нарушах магията, ако кажех нещо грешно…
Питиетата пристигнаха. Вдигнах чашата ирландско кафе за дръжката. Захар, ирландско уиски и силно черно кафе с дебел каймак от бита сметана отгоре. То се вля в мен като вълшебен еликсир, придаващ сила, тъмно, горещо и могъщо.
Келнерката махна с ръка, отказвайки парите ми.
— Виждате ли онзи мъж в пуловера с високата яка, там в дъното зад пианото? Той черпи — рече тя с охота. — Дойде преди два часа и даде на бармана банкнота от сто долара.
Ето значи откъде идваше цялото туй щастие! Безплатна пиячка! Погледнах натам, като се питах какво ли празнува онзи тип.
Мъж с дебел врат и широки рамене, облечен в пуловер с висока яка и спортно яке, седеше на бара, превит на две, и стискаше голяма стъклена чаша в едната си ръка. Пианистът му предложи микрофона и той махна с ръка, като жестът му ми позволи да видя добре лицето му. Четвъртито, силно лице, сега подпийнало, нещастно и уплашено. Беше готов да се разплаче от страх.
Така че разбрах какво празнуваше.
Лесли направи физиономия:
— Не приготвят „Розовата лейди“ както трябва.
На света има само един бар, който прави „Розова лейди“ така, както Лесли я обича, и той не е в Лос Анджелис. Подадох й другото ирландско кафе, като пуснах усмивка „нали ти казах“. Насилвайки се. Страхът на онзи мъж бе заразен. Тя се усмихна, вдигна чашата си и рече:
— За синята лунна светлина!
Вдигнах също чаша и отпих. Макар тостът да не бе този, който аз бих избрал.
Мъжът в пуловера се смъкна от високото столче. Тръгна внимателно към вратата, като се носеше бавно и праволинейно подобно на океански кораб, влизащ в док. Отвори широко вратата и се обърна, докато я държеше отворена, така че чудноватата синьо-бяла светлина струеше около широкия му черен силует.
Копеле. Чака някой да схване какво става, да извика истината в лицата на останалите. Огън и гибел…
— Затворете вратата! — викна някой.
— Време е да вървим — казах меко.
— Закъде бързаме?
Бързаме ли? Онзи можеше да проговори! Ала не можех да кажа това…
Лесли сложи ръка върху моята.
— Знам. Аз знам. Ние обаче не можем да избягаме от това, нали?
Сърцето ми се сви, сякаш стиснато от юмрук. Тя е знаела и аз не съм го забелязал?
Вратата се затвори, оставяйки „Червеният хамбар“ в червеникав сумрак. Мъжът, който бе платил напитките, си бе отишъл.
— О, Господи. Кога го разбра?
— Преди да дойдеш — отвърна тя. — Но когато се опитах да го проверя, не стана.
— Да го провериш ли?
— Излязох на балкона и насочих телескопа към Юпитер. Тези нощи Марс е под хоризонта. Ако Слънцето се е превърнало в Нова, всички планети трябва да светят като луната, не е ли така?
— Правилно. По дяволите. — Трябваше сам да се сетя за това. Все пак Лесли бе познавачът на звездите. Аз разбирах малко от астрофизика, но не бих могъл да открия Юпитер, ако ще животът ми да зависи от туй.