— Не знам. Сигурно имаме известно време.
— Ще трябва да си направим пикника вкъщи!
— При теб или при мен? При теб — реших и подкарах колата.
V
Булевард Уилшайр бе наводнен на места до тасовете на колелата. Вихрушките от град и суграшица се бяха превърнали в равномерен, барабанящ дъжд. Пред нас се стелеше плътна ниска мъгла, стигаща до кръста. Тя се разбиваше в колата, минаваше над покрива и се завихряше след нас. Шантаво време.
Сезонът на Новата. Ударната вълна от нажежена, свръхнагрята пара не дойде. Вместо нея се появи само горещ вятър, бушуващ из стратосферата, чиято сила затихваше, за да образува странни вихрушки над самата повърхност на Земята.
Паркирахме незаконно на горното ниво на паркинга. Бегъл поглед към долното ми бе достатъчен, за да видя, че е наводнено. Отворих багажника и вдигнах две тежки хартиени торби.
— Трябва да сме луди — рече Лесли, като поклати глава. — Няма да успеем да изядем всичко туй.
— Нека все пак го отнесем горе.
Тя ми се изсмя.
— Ама защо?
— Просто прищявка. Ще ми помогнеш ли да ги вземем?
С по две пълни ръце се качихме на четиринайсетия етаж. В багажника останаха още две торби.
— Зарежи ги — каза Лесли. — Взехме предястията, бутилките и ядките. Какво друго ни е нужно?
— Сирената. Бисквитите. Гъшия пастет.
— Забрави ги.
— Няма.
— Ти не си с всичкия си — обясни ми тя, като говореше бавно, за да разбера. — Можеш жив да бъдеш сварен, докато слизаш. Възможно е да не ни остават повече от няколко минути, а ти си хукнал за храна за цяла седмица. Защо?
— По-добре да не казвам.
— Върви тогава! — и тя трясна вратата със страшна сила.
Пътуването с асансьора си бе истинско изпитание. Не преставах да се чудя дали Лесли не беше права. Свистенето на вятъра бе приглушено тук, в сърцевината на сградата. Имаше вероятност бурята да скъса някъде електрически кабели и аз да си остана в тъмната затворена кабина. Но успях да стигна долу.
Горното ниво вече бе залято до колене във вода.
Втората ми изненада беше, че тя бе хладка като вода във вана след къпане, в която не е много приятно да се кисне. Над повърхността й се стелеше пара, докато не бе отнесена от вятър, чието виене прокънтя из бетонната камера като писъците на обречените.
Изкачването бе поредното изпитание. Ако онова, което си представях, бе станало, ако ураганен вятър от прясна пара ме застигнеше сега… Чувствах се пълен идиот… Ала вратите се отвориха и лампите дори не премигнаха.
Лесли не искаше да ме пусне.
— Махай се! — викна тя през заключената врата. — Върви да си ядеш сиренето и бисквитите някъде другаде!
— Да нямаш друга среща?
Направих грешка. Изобщо не получих отговор.
Почти можех да схвана гледната й точка. Допълнителната разходка за останалите торби не бе нищо особено, за което да се караме, но и защо пък трябваше да бъде? Колко ли щеше да продължи любовната ни връзка във всеки случай? Още час, с късмет. Защо да отстъпвам при напълно сериозна причина, за да се запази такова преходно нещо?
— Нямаше да го споменавам! — изревах аз, като се надявах, че може да ме чуе през вратата. Вятърът трябваше да е три пъти по-шумен от другата й страна. — Може да ни дотрябва храна за цяла седмица! Както и място, където да се скрием!
Мълчание. Започнах да се питам дали ще успея да избия вратата с ритник. Нямаше ли да е по-добре да изчакам в коридора на етажа? В края на краищата на нея щеше да й се наложи да…
Вратата се отвори. Лесли изглеждаше бледа.
— Това бе жестоко — каза тя спокойно.
— Не мога нищо да обещая. Исках да изчакам, но ти ме принуди. Чудех се дали Слънцето наистина е избухнало.
— Жестоко е. Тъкмо бях започнала да свиквам с мисълта.
Обърна лице към вратата. Уморена, беше уморена. Бях я държал на крак до твърде късно…
— Чуй ме — рекох. — Всичко е грешно. Трябваше да има северно сияние от полюс до полюс, което да освети нощното небе. Ударна вълна от частици, тръгнала от Слънцето и носеща се само със сантиметри по-бавно от скоростта на светлината, която да се вреже в атмосферата като… е, щяхме да видим сини огньове над всички сгради!
Вече крещях, за да бъда чут над гърма на бурята.
— После вятърът дойде доста по-слаб. Новата щеше да разкъса небето над половината Земя. Ударната вълна щеше да се понесе из тъмната страна със звук, който да изпочупи всички стъкла по света, и то наведнъж! Също да напука бетон и мрамор… Лесли, скъпа, туй просто не се случи. Затова започнах да размишлявам.