След минута тя промълви:
— Тогава какво е?
— Изригване. Най-страшното…
Лесли се развика срещу мен, сякаш ме обвиняваше:
— Изригване! Слънчево изригване! Нима мислиш, че Слънцето може да засвети така, че…
— Успокой се, моля те…
— … да превърне Луната и планетите във факли, а после да се върне към нормалното си състояние, като че ли нищо не се е случило? Ах, ти, идиот такъв…
— Мога ли да вляза?
Погледна ме изненадано. Отстъпи встрани, наведох се, вдигнах торбите и влязох.
Стъклените балконски врати се разтресоха, сякаш великани се опитваха да влязат през тях. През процепи се бе процедил дъжд, за да направи тъмни локви върху килима.
Оставих торбите върху плота, отделящ кухнята. Намерих хляб в хладилника, пуснах две филии в тостера. Докато се печаха, отворих гъшия пастет.
— Телескопът ми е изчезнал — забеляза Лесли.
Съвсем естествено. Паднала на балкона се виждаше само трикраката му стойка.
Развих телчето на бутилка шампанско. Филиите изскочиха, Лесли взе нож и намаза и двете с пастет. Поднесох бутилката близо до ухото й, като се надявах да събудя условен рефлекс.
Тя се усмихна леко, когато тапата изскочи, и рече:
— Ще трябва да си приготвим място за пикник тук. Зад плота. Рано или късно вятърът ще счупи балконските врати и ще посипе всичко със стъкла.
Предложението бе добро. Проврях се зад преградата на кухненския бокс, събрах всички възглавници от пода и дивана и се върнах с тях. Направихме си гнездо.
Беше донякъде уютно. Разделителният плот бе висок малко повече от метър, точно над главите ни, а самата ниша на кухнята бе достатъчно широка, за да не си удряме лактите. Целият под бе застлан с възглавници. Лесли наля шампанско в чаши за коняк, като ги напълни до ръба.
Помислих си за тост, ала имаше твърде много възможности, всичките потискащи. Отпихме и без тост. После внимателно оставихме на пода конячените чаши и се притиснахме в обятията си. Можехме да седим така, лице в лице, като се подпираме един о друг.
— Ще умрем — заяви Лесли.
— Може би не.
— Примири се с мисълта като мен — рече тя. — Виж се само, изнервил си се целият. Страх те е от смъртта. Не прекарахме ли чудесна нощ?
— Неповторима. Съжалявам, че не знаех по-рано, че да те изведа и на вечеря.
Разнесе се гръм — цяла верига от шест експлозии. Като бомби при въздушно нападение.
— Аз също — каза тя, когато отново можехме да се чуваме.
— Иска ми се да го знаех още следобед.
— Бонбони с орехов крем!
— На зеленчуковия пазар. Двойно препечени фъстъци. А ти кого би убила, ако имаше време?
— Има една девойка в университета…
… която била съперница на нейна приятелка, така смяташе Лесли. Аз се сетих за един редактор, който постоянно променяше решенията си. Лесли назова една от старите ми приятелки, аз на свой ред единствения й бивш приятел, за когото знам, така че ще е доста забавно, преди да ги изчерпим всичките. Брат ми Майк забрави веднъж рождения ми ден, мръсникът.
Лампите премигнаха, после светнаха пак.
Опитвайки се да го направи сякаш небрежно, Лесли попита:
— Наистина ли смяташ, че Слънцето може да се върне в нормалното си състояние?
— Иначе и без друго ще сме мъртви. Де да можехме да видим Юпитер…
— По дяволите, отговори ми! Мислиш ли, че е било изригване?
— Да.
— Защо?
— Жълтите джуджета не се превръщат в Нови.
— Ами ако нашето го стори?
— Астрономите знаят много по въпроса за Новата — отвърнах. — Повече, отколкото би предположила. Могат да предскажат появата й цели месеци по-рано. Слънцето е от типа на жълтите джуджета. Те изобщо не могат да избухнат като Нови. Най-напред трябва да изпаднат от основната последователност, а това отнема милиони години.
Лесли леко заби юмрук в гърба ми. Бяхме долепили бузи, не можех да видя лицето й.
— Не искам да го вярвам. Не смея. Стан, нищо подобно на това не се е случвало досега. Откъде можеш да знаеш?
— Случвало се е.
— Какво? Не го вярвам. Щяхме да помним.
— Спомняш ли си първото кацане на Луната? Олдрин и Армстронг?
— Разбира се. Гледахме го по Лунното парти на Ърл.
— Те кацнаха на най-голямата, най-гладката равнина, която успяха да намерят на Луната. Изпратиха няколко часа подскачащи домашни филмчета, направиха множество съвсем ясни фотографии, оставиха безброй нащърбени отпечатъци наоколо. И се върнаха у дома с купчина камъни. Помниш ли? Някои хора казаха, че са ходили твърде далеч, за да събират камъни. Само че първото нещо, което всички забелязаха по тези камъни, бе, че са наполовина разтопени. Някога в миналото — о, да кажем през последните неколкостотин хиляди години, няма начин да го приемем, че е било по-скоро — е имало изригване на Слънцето. Горещината не е продължила твърде дълго, не достатъчно, че да остави следи по Земята. Луната обаче няма атмосфера, която да я защитава. Всички камъни са се разтопили от едната страна.