Шумът. Вече се бяхме отказали от опитите да го надвикаме. Ако продължеше четирийсет дни и четирийсет нощи, щяхме да оглушеем. Памук? Твърде късно бе да се докопаме до банята. Хартиени салфетки! Накъсах една, навих парченцата и направих четири тапи за ушите ни.
Санитарни помещения? Още една причина да предпочета апартамента на Лесли пред моя. Когато канализацията се запушеше, винаги можехме да използваме балкона.
Ако наводненията се покачаха по-високо от четиринайсетия етаж, оставаше ни покривът. Още двайсет етажа по-нагоре. Ако водата се надигнеше над това, щяха да оцелеят твърде малко хора, когато всичко отмине.
Ами ако все пак беше Нова?
Придърпах Лесли още повече към себе си и запалих нова цигара с една ръка. Всичко планирано щеше да е напразно, ако беше Нова. Но във всички случаи щях да продължа да го правя. Човек не престава да планира просто защото няма никаква надежда.
А когато ураганът се превърнеше в прясна пара, балконът винаги бе изход. Последен напън, изтичване и скок през парапета — за предпочитане пред това да бъдем сварени живи.
Сега обаче не бе моментът да го споменавам.
Както и да е, вероятно тя сама се бе досетила.
Осветлението изгасна около четири. Спрях фурната, в случай че токът се върне отново. Нека поизстине около час, после щях да прибера всичката храна в пликчета.
Лесли спеше, полуизправена в прегръдките ми. Как можеше да спи на фона на неизвестността? Натрупах възглавници зад гърба й и я положих внимателно върху тях.
Известно време полежах по гръб, като пушех и наблюдавах сенките, които светкавиците хвърляха по тавана. Бяхме изяли всичкия пастет и изпили една бутилка шампанско. Хрумна ми да отворя брендито, но се въздържах, макар и със съжаление.
Мина доста време. Не съм сигурен за какво си мислех. Не спях, но мозъкът ми определено бездействаше. Едва постепенно осъзнах, че между отблясъците на светкавиците таванът бе станал сив.
Обърнах се предпазливо, прогизнал. Всичко бе мокро.
Ръчният ми часовник показваше девет и половина.
Пролазих покрай ръба на преградата във всекидневната. Толкова дълго бях игнорирал шума на бурята, че трябваше малко топъл дъжд да ме плесне по лицето, за да ми напомни. Навън бушуваше ураган. През черните облаци обаче си пробиваше път пепеливосива светлина.
Така значи. Бях прав, че запазих брендито. Наводнения, урагани, силна радиация, огньове, запалени от изригването — ако нивото на разрушенията бе толкова високо, колкото очаквах, парите щяха да загубят стойността си. Щяха да са ни нужни стоки за разменна търговия.
Бях гладен. Изядох две яйца с малко бекон — все още топъл — и започнах да прибирам останалата храна. Разполагахме с храна за около седмица, може би… но не особено разнообразна. Навярно щяхме да си разменим нещо с другите апартаменти. Сградата бе огромна. Сигурно имаше и празни апартаменти, в които можехме да мародерстваме за супа на прах и тем подобни. Както и бежанци от ниските етажи, за които човек трябваше да се погрижи, ако водата се покачи достатъчно високо…
По дяволите! Липсваше ми Новата. Животът изглеждаше самата простота миналата нощ. Сега… Намираха ли ни се лекарства? Имаше ли лекари в сградата? Щеше да плъзне дизентерия и други зарази. Както и глад. Наблизо имаше супермаркет. Щяхме ли да намерим подводен моторен влекач из етажите?
Най-напред обаче трябваше да поспя. По-късно щяхме да пристъпим към изследване на сградата. Денят бе с цвета на светлосива пепел. Нещата можеха да са по-зле, много по-зле. Помислих си за радиацията, която трябваше да се е напластила от другата страна на света, и се запитах дали децата ни щяха да колонизират Европа, Азия или Африка.
Джофри А. Ландис
Последният залез
И когато най-накрая настъпят последните дни, когато краят на света наистина предстои и човешката раса скоро ще изчезне от Земята, навярно последното нещо, което има значение, е поведението, с което ще посрещнете Края…
Физик, работещ за НАСА и участващ в програмата за кацане на Марс, Джофри А. Ландис е редовен сътрудник на „Аналог“ и „Азимовс Сайънс Фикшън“ и е продал също разкази на такива пазари като „Интерзон“, „Амейзинг“ и „Пълпхауз“. Ландис няма обемисто творчество, ако се имат предвид високопроизводителните стандарти на жанра, но той е известен. Разказът му „Разходка под Слънцето“ му донесе наградите „Хюго“ и „Небюла“ през 1992 година, разказът „Вълнички в Морето на Дирак“ спечели „Небюла“ през 1990, а друг — „Елементарен“, беше сред финалистите за „Хюго“ преди няколко години. Първата му книга е сборникът „Митове, легенди и истинска история“, а наскоро продаде и първия си роман. Живее в Брук Парк, Охайо.