През последната година обаче доста често бе размишлявал върху това. Сега, реши, сега би могъл да го направи. Сега, след като нищо нямаше значение.
— Хей, Кара — рече и я изчака да вдигне отново очи. — Кафе?
Тя погледна часовника си.
— Ами…
— Ела! — подкани я той. — Имаш нужда от почивка. Минава четири.
Кара хвърли поглед към камарата хартии върху бюрото й, малко по-подредени от купчините върху неговото, но все така ужасни.
— Благодаря, ала не мога. Наистина имам много работа.
— Хайде стига! Ако настъпваше краят на света, щеше ли нещо от това да има някакво значение?
Тя се усмихна.
— Е, добре. Дай ми пет минути.
Минаха близо двайсет, преди да се появи в офиса му. Крис запълваше времето, като правеше списък на хората, на които би трябвало да се обади, после зачеркваше имената им.
Слязоха по Тайър Стрийт до едно кафене, предпочитано от студентите, и се настаниха на масичка в ъгъла. Цял ден бе валяло, но накрая небето се прочисти и в късния следобед лъчите на слънцето блестяха в локвите. Стомахът на Крис се бе свил. Трябваше да каже нещо сега, обаче не намираше думи. Чувстваше се, сякаш бе отново в гимназията, с пресъхнала уста при мисълта да покани някое момиче на танц. А и какво можеше да каже всъщност? Даде си сметка, че не иска да застрашава приятелството им с интимничене и внезапно разбра, че няма да я попита нищо. Щеше да е прекалено грубо. Твърде много искаше тя да го хареса. Чувстваше се като глупак. Беше краят на света и дори тогава езикът му бе вързан. Нищо не можеше да го промени.
Кара сякаш не забелязваше мълчанието му. Навярно на нея също й минаваха разни мисли през главата. Той даже не знаеше дали тя има приятел. Никога не бе споменавала за такъв, но нима трябваше? Толкова много неща не знаеше за нея, толкова много, които никога нямаше да има възможност да научи.
Кристофър се извърна, като се престори, че гледа залеза, отразен в локвите, и с усилие задържа сълзите си. Оставаха две минути. Когато реши, че може да говори, без гласът му да трепери, предложи:
— Защо не си вземеш кафето и не отидем край обсерваторията, за да наблюдаваме залеза?
Кара вдигна рамене.
— Добре.
Докато се разхождаха по улицата, внезапен импулс го накара да протегне ръка и да хване нейната. Тя го изгледа странично, но не се дръпна. Ръката й бе хладна, пръстите учудващо малки в дланта му. Беше достатъчно, реши той, достатъчно бе да върви по улицата с нея и да държи ръката й в навечерието на края на света. Не беше това, което желаеше. Той искаше да я притисне до себе си, да прекара живота си с нея, да сподели всички нейни тайни и радостни мигове. Да се държат за ръце обаче бе достатъчно. Беше обещание, обещание, загатващо за някой ден, който вече никога нямаше да настъпи. Да държи ръката й трябваше да му е достатъчно за цял живот.
От срещуположната посока на залеза тъмночервено зарево се издигаше мълчаливо в небето, като осветяваше отзад облаците ниско над хоризонта.
— Виж! — рече той, Кара се обърна и спря. Очите й блестяха от сиянието.
— Нали е хубаво? — каза тя. — Никога не съм виждала такова нещо на залез. Какво е то?
Червенината се простираше вече от единия край на хоризонта до другия, а на изток ставаше наситено синьо-виолетова, по-ярка от слънцето.
— Това е краят на света — обяви той и след това нямаше какво друго да се каже повече.
Уилям Бартън
Долу в мрака
Но, както казва един съвременен мъдрец, „Нищо не е свършило, докато не свърши“.
В този разказ ние посещаваме замръзналите луни на Сатурн в зората на космическа катастрофа, която е унищожила целия живот на Земята, по време, когато човешката раса е натикана в най-тясното от всички ъгълчета и е на ръба на унищожението. Това е едно предизвикателно и печално лирично изследване как искрици светлина могат понякога да се появят от най-неочакван източник дори в най-тъмните времена, дори когато се намирате долу в мрака и изглежда, че всяка надежда е загубена.
Уилям Бартън е роден в Бостън през 1950 година и понастоящем живее в Дърам, Северна Каролина. През по-голямата част от своя живот той е бил машинен инженер, специалист по военна и промишлена технология. По едно време служи в Министерството на отбраната, работейки върху националната ядрена подводна флота, а сега е писател на свободна практика и компютърен консултант. Негови разкази се появяват в „Абориджинъл Сайънс Фикшън“, „Азимовс Сайънс Фикшън“, „Амейзинг“, „Интерзон“, „Томороу“, „Фул Спектрум“ и други издания. Написал е романите „Лов на Кундърър“, „Чума за всички страхливци“, „Легиони на мрачното небе“, „Когато небето падна“, „Преселението на души“ (който е бил финалист за наградата „Филип К. Дик“), „Действия на съвестта“ и, в сътрудничество с Майкъл Капобианко, „Ирис“, „Пътешественикът“ и „Алфа Центавър“. Най-новите му книги са „Бяла светлина“, пак заедно с Капобианко, и последният му самостоятелен роман „Когато бяхме истински“.