И сега седеше така, но припряно стана да вземе кофата и да ме сгълчи, че съм се бавил навън. Още в първия миг забеляза заскрежения ми шлем. От караницата Мама живна и също взе да се заяжда. Тя винаги се опитва да си разтовари психиката, както ми обяснява Тате. Той бързичко я накара да млъкне. И Сестричката вмъкна две-три глупави писукания.
Тате държеше кофата с дебело усукано парче плат. Щом я внесох в Гнездото, наистина се усети колко е студена. Направо ми се струваше, че изсмуква топлината от всичко. Дори пламъците отскочиха от нея, когато Тате я сложи близо до огнището.
Ала тъкмо блещукащото синкаво-бяло нещо в кофата поддържа живота ни. Топи се бавно, изчезва, освежава Гнездото и подхранва огъня. А одеялата го задържат да не се измъква твърде скоро. На Тате му се иска да затвори херметично навсякъде, но не може. Сградата е прекадено разкривена от трусове, пък и трябва да остави димоотвода. В комина обаче има особени приспособления, Тате ти нарича клапи, за да не избяга веднага въздухът и оттам. Понякога той се шегува, че изобщо не проумява как още ни служат и как изобщо работят.
Казва, че въздухът бил мънички молекули, които отлитат тутакси, ако няма какво да ги спре. Трябва да сме много бдителни, за да не стане оскъден въздухът. Тате винаги поддържа голям резерв в кофи зад първите одеяла при допълнителните купчини въглища, консервите, шишетата с витамини и останалото, например кофи сняг, който топим на вода. За него сме принудени да слизаме чак до първия етаж, а спускането си е гадничко, и го копаем през вратата към улицата.
Представете си — когато Земята изстинала, първо замръзнала цялата вода във въздуха и навсякъде образувала слой, дебел към три метра, после върху нея паднали кристалчетата замръзнал въздух и образували още един горе-долу бял слой от деветнайсет-двайсет метра.
Естествено не всички съставки на въздуха замръзнали и навалели едновременно.
Преди останалите паднал въглеродният двуокис. Когато копаеш за вода, трябва да си сигурен, че не дълбаеш по-нависоко, за да не се смеси с това вещество, защото може да те приспи, вероятно завинаги, и да угаси огъня. Над него е азотът, не е нито полезен, нито вреден, макар че е най-дебелата част от слоя. Най-отгоре, съвсем лесен за изтребване (късметлии сме), е кислородът, който поддържа живота ни. Той е бледосин, цветът помага да го различаваме от азота. Кислородът замръзва и се втвърдява при по-голям студ от азота. Затова се е натрупал последен.
Тате казва, че си живеем по-царски и от едновремешните царе, защото дишаме чист кислород, но ние сме свикнали и не забелязваме.
А най-горе има пласт от течен хелий, който е доста особен.
Всички тези газове са в спретнати отделни слоеве. Като мелба, подсмива се Тате, ама не знам що за чудо е това.
Щях да се пръсна от нетърпение да им разкажа какво видях и щом свалих шлема, забърборих, преди да съм смъкнал скафандъра. Мама веднага се изнерви, взе да яде с поглед пролуката за влизане сред одеялата и закърши ръце. Както винаги, стискаше със здравата другата, на която липсваха три пръста заради измръзване. Личеше си, че Тате ми се ядоса, задето я плаша, искаше му се веднага да обясни всичко, и все пак знаеше, че не дрънкам глупости.
— Синко, значи си наблюдавал тази светлина известно време? — попита ме, когато млъкнах.
Не споменах, че отначало ми се привидя лицето на млада жена. Не знам защо се засрамих.
— Дълго я гледах, мина през пет прозореца и се качи на горния етаж.
— И не приличаше на блуждаещо електричество или пълзяща течност, или звездна светлина, фокусирана от растящ кристал, или нещо подобно?
Не си измисляше. Чудновати неща се случват в свят, от който по-студен почти не може да има, и тъкмо се заблудиш, че материята се е смръзнала мъртвешки, тя се сдобива със странен нов живот. Слузесто вещество се примъква към Гнездото, все едно е животно, надушило топлинка — това е течният хелий. А когато бях малък, една светкавица (дори Тате не можа да си обясни откъде се е взела) се заби в най-близкия гръмоотвод и пълзя по него нагоре-надолу седмици наред, докато се изтощи.
— Не приличаше на нищо, което съм виждал — уверих го.
Той постоя намръщен и реши:
— Ще изляза с теб и ще ми го покажеш.
Мама нададе вой, като си представи, че ще остане сама, Сестричката също, но Тате скоро ги укроти. Заехме се да навличаме дрехите за навън, моите вече се топлеха до огъня. Тате ги направи. Имат шлемове от трислойна пластмаса, които някога били прозрачни, и много здрави съдове за храна, а сега добре задържат въздуха и топлината в себе си, дори обменят въздуха до някое време — стига ни да ходим за вода, въглища, храна и останалото.
Мама пак се завайка:
— Отдавна си знам, че има нещо отвън и само дебне да ни довърши. От години го усещам, то принадлежи на студа, мрази всякаква топлина и живот, иска да унищожи Гнездото. Наблюдавало ни е през цялото време, а сега ни е подхванало. Ще ви докопа и после ще дойде за мен. Хари, не отивай!
Тате си бе сложил всичко, освен шлема. Клекна до огнището, пресегна се и разтръска дългия метален прът, който е прокаран през комина и събаря леда, дето все напира да го задръсти. Веднъж в седмицата Тате се качва на покрива да провери дали всичко е наред с този прът. Най-лошото излизане, затова никога не ми позволява да ходя сам.
— Сестричке — спокойно подхвана Тате, — ела да наблюдаваш огъня. Не изпускай от очи и въздуха. Ако намалее или ти се стори, че не се изпарява достатъчно бързо, донеси още една кофа от онези зад одеялата. Но си пази ръцете. Хващай я само с нагънат плат.
Сестричката престана да помага на Мама да е изплашена и дойде да върши каквото й беше казано. Мама млъкна скоро, макар че още гледаше доста диво как Тате си наглася плътно шлема, взема кофа и двамата с него излизаме.
Тате водеше, а аз се хванах за колана му. Чудно, не се боя да излизам сам, но когато и той е с мен, все се държа за него. Май е по навик, а пък няма да отрека, че този път си се страхувах.
Трябва да разберете как е при нас. Знаем, че всичко отвън е мъртво. Тате чул как последните гласове по радиото заглъхват преди години, видял и как измират последните хора, които не извадили нашия късмет или не били толкова добре защитени. Затова ни беше ясно, че ако нещо се промъква наоколо, нито е човек, нито е приятел.
Има и друго — обзема те едно такова чувство, защото винаги е нощ, и то студена. Тате казва, че познавали това чувство дори в старите времена, но всяка сутрин Слънцето изгрявало и го пропъждало. Вярвам му, макар че познавам Слънцето само като голяма звезда. Защото не съм бил роден, когато тъмната звезда ни е откъснала от Слънцето, а досега ни е замъкнала отвъд орбитата на Плутон, твърди Тате и продължава да ни влачи все по-надалеч.
Различаваме тъмната звезда, когато прекосява небето, защото закрива светлите звезди, особено пък когато се откроява пред Млечния път. Възголемичка е, защото според Тате сме по-близо до нея, отколкото планетата Меркурий до Слънцето, но не обичаме да я поглеждаме и той никога не си сверява часовниците по нея.
Усетих се, че умувам дали не може да има нещо на тази тъмна звезда, което ни иска и затова е пленило Земята. Тогава бяхме в края на коридора и излизах след Тате на балкона.
Не знам какъв е бил градът в старите времена, но сега си е красив. На звездната светлина се вижда съвсем добре — онези неподвижни точици в небето светят доста ярко. (Тате казва, че някога звездите трепкали, но тогава имало въздух.) Ние сме на хълм и блещукащият склон се спуска полегато, а нататък се изравнява в подредени квадрати между улеите, които преди са били улици. Понякога нарязвам така картофеното си пюре, преди да сипя отгоре заливката.
По-високите сгради стърчат от пухкавата равнина, увенчани със заоблени шапки от замръзнал въздух, досущ като качулката на коженото палто на Мама, само че още по-бели. По къщите личат по-тъмните квадрати на прозорците, очертани от бели ивици въздушни кристалчета. Някои здания са разкривени, защото са били усукани зле от трусовете и останалото, когато тъмната звезда пленила Земята.