— Големи троли! — весело подвикна момчето и Елда също се усмихна, когато го прегърна.
Пилотът постъпи както тя предвиди — спусна се над склоновете на източния рид, прелетя над морето и предпазливо се върна към рибарското село. Когато кацаха, упътени от червеникавите лъчи на фенерчета, прожекторът на хеликоптера открои бяла буца, смътно напомняща за чиния.
— Радарна антена — посочи Малибърт на Тими.
Момчето притисна нос във вледеняващия прозорец.
— Да не е от онези, татко Хари? Нещата, които могат да говорят на звездите?
— А, не, Тими — обади се пилотът. — Тези са военни.
А Малибърт добави:
— Тимоти, тук не биха сложили такава антена. Мястото е далеч на север. За голям радиотелескоп ти е нужно място, откъдето да претърсваш цялото небе, а не само малката му част, която е видима в Исландия.
Докато помагаха носилката с пострадалото дете да се вмъкне в хеликоптера — полека, колкото се може по-внимателно, — Малибърт си мислеше за Аресибо, Умара, Сокоро и останалите. Всички радари мълчаха мъртвешки, несъмнено натрошени от тежестта на ледовете и пръснати от злите ветрове. Смазани, ръждясали, отмити от пороищата, насочените към космоса очи бяха ослепели. Хари Малибърт се натъжи от тази представа, но не задълго. Над всякаква печал надделя радостта, че Тимоти за пръв път го нарече „татко“.
В единия завършек на тази история, когато слънцето най-сетне огря отново, беше твърде късно. Исландия остана последното убежище на оцелели хора, но и тя накрая се предаде пред глада. Никъде по Земята нямаше живо същество, което говори, изобретява машини или чете книги. Ужасяващият трети отговор на Ферми в края на краищата се оказа верният.
Но има и друг завършек. В него слънцето се върна в небето навреме. Може би на косъм, но храната още не беше свършила, когато дневната светлина подхрани първите зелени листчета в някои части на света и растенията поникнаха отново от измръзнали или запазени на топло семена. В този завършек Тимоти оцеля и възмъжа. И понеже Малибърт и Елда накрая се ожениха, когато порасна достатъчно, той пък се ожени за една от дъщерите им. Един техен потомък — от второто или двайсет и второто поколение — доживя деня, когато парадоксът на Ферми се превърна в забавна отживелица, в стара тревога, нелепа и комична като безпокойството на мореплавател от петнайсети век дали няма да пропадне от ръба на плоската Земя. В този ден небесата отговориха и онези, които ги обитаваха, дойдоха на гости.
Може би този завършек е истинският и в него човечеството предпочете да не се дърля и боричка със себе си, за да не се запрати накрая в забравата на мрака. Завършекът, в който хората се съхраниха, спасиха цялата наука и красотата на живота и радостно поздравиха своите родени сред звездите гости…
Но всъщност тъкмо това се случи!
На човек поне би му се искало да е така.
Грегъри Бенфорд
Уравнение на отчаянието
Разбира се, за унищожението на света не е задължително някой да натисне Бутона. Както ни показва отчайващо горчивият и смразяващ разказ по-долу, ако се занимаваме с обичайните си дела, без да се замисляме за дълготрайните последствия, това е предостатъчно да ни доближи към края…
Грегъри Бенфорд е сред съвременните великани в жанра. Неговият роман от 1980 г. „Пейзажът на времето“ му донесе „Небюла“, мемориалната награда „Джон Кембъл“, приза на Британското дружество за научна фантастика и австралийската награда „Дитмар“. Мнозина нареждат книгата между класическите произведения на последните две десетилетия. Други написани от него романи са „Звезди под саван“, „В океана на нощта“, „Срещу безкрая“, „Артефакт“, „По морето на слънцата“, „Великата небесна река“, „Светлинни приливи“, „Яростният залив“ и „С платна през сияйната вечност“. Кратките му творби са събрани в „Краят на материята“. По-скорошните му книги включват допълнение към Фондационния цикъл на Айзък Азимов — „Страхът на Фондацията“, и два нови самостоятелни романа: „Космос“ и „Далечно време“. Бенфорд е професор по физика в Калифорнийския университет в Ървин и редовен коментатор по научни въпроси във „Фентъзи & Сайънс Фикшън“. Под псевдонима Стърлинг Блейк, с който е публикувал за пръв път „Уравнение на отчаянието“, е издал романа „Смразяващо“.
* * *
Ейми най-сетне принуди крехката врата на хотелската стая да се затвори и светна лампата. Хлебарките (искрено се надяваше да са най-обикновени хлебарки) защъкаха към тъмните ъгълчета. Бяха толкова едри, че ги чуваше как се блъскат в тенекията, закрепена към едната стена.
Смъкна прашната работна куртка, метна я на самотно стърчащия чамов стол и се просна на леглото. Под полюшващата се гола крушка нетърпеливо отвори с мръсен нокът писмото от съпруга си. Между дъските на пода се просмукваше миризма на запържена мазнина, но тя забрави за вонята и гълчавата на африканското село. Погледът й препускаше по неравните редове.
„Господи, колко се нуждая от теб! Отгоре на всичко съзнавам, че у мен са се обадили «соковете» — минаха само две седмици, но кога ли ще дойде моментът да си налагам здравомислие? Ей, двама учени, които се бъхтят на косъм от катастрофата, могат да си позволят и малко изкукала ирационалност, нали? Често си представям твоите алабастрови гърди. Жадувам за срещата с теб в дебрите на пищната джунгла, в моята палатка. Спомням си прекрасните ти очи онази вечер в «Бочифани» и броя дните…
Тази гадост, «свръхгрипът», започна да натръшква доста зле хората от нашия екип. Времето ни и без това е претъпкано до пръсване, а наближават двете седмици на Петата среща на върха в Сау Паулу. Речи, медии, дърдорене, още бавещи ни тъпотии. Вярно, ще пийна с приятелчетата, но си е безсмислица, струва ми се. Може пък да подплаша някого да ми отпуснат повече пари. Голямо харчене пада! И то само за да поддържаме горе-долу начинанието! Пожелай ми късмет, а аз дори няма да поглеждам мургавите красавици, обещавам. Ама сериозно.“
Тя се обърна на хълбок, за да облекчи болката в кръста, но не отмести писмото от жълтеникавия светъл кръг, който май отслабваше. Шумолящите листове бяха набръчкани, сякаш се бяха мокрили, докато попаднат в ръцете й.
В далечината генераторът се изкашля, задави се и спря. Лампата угасна. Ейми лежеше в плътния мрак, мислеше за него и разгадаваше всичко, написано и подсказано в писмото. Някъде излая куче, надушваше се киселият дъх на въглени. Изобщо не прикриваше гнусната сладникава воня на труповете, зарязани на улицата. Вече се подуваха. Есента си оставаше възгореща в тази обрасла с шубраци област от Танзания и селото тънеше в безмълвието на смъртта. След няколко минути генераторът отново захъхри неохотно в пресекливия си ритъм и крушката замъждука. Бледа светлина обля стаята. Хлебарките пак хукнаха на всички страни.
Дочете писмото с впечатляващо сластолюбивите описания на части от анатомията й. Постигаше целта, която Ейми знаеше, че Тод си е поставил. Ако някакви танзанийски копои си завираха муцуните в пощата й, вероятно не биха посмели да си признаят. Е, успя и да я настрои похотливо.
Тежкият задух на деня поотслабна. Шепнещ ветрец разнасяше влажната лепкава жега.
Тод получи координатите на новия терен по сателитната връзка чрез микровълновата антена. Клечеше до компактния, матовочерен модул и металното му ухо, наострило слух, за да чуе спътника, зареян в мразовития вакуум. За Тод и до ден днешен беше стъписващо чудо, че толкова далечно и безжизнено сребристо тяло в празнотата на небето може да се вкопчи с електромагнитната си прегръдка в тази земя на натежал листак, пронизана от сладникавия дъх на гнилоч и смрадта на далечни пожари.