Хладилното камионче се показа с ръмжене. Вътре бяха натоварени торбите с образци от пръскането на мъгла по-нагоре. Време беше да се преместят един километър по-нататък и да повторят процедурата. За да минат през долината и да приберат образците, преди всички онези касапи с волско търпение да я обезлесят за обработваема земя или пасища, или просто за да превърнат гората в дървени въглища. Тод обаче не позволи настроението му да проличи. Само нареди на Кабрина да покаже на шофьора къде да спре. После се върна и поприказва с неколцина от мъжете на спънатия си испански. За да изглади отношенията. Постара се да стои близо до тях и да им говори приятелски и почтително, както беше прието тук.
Ейми влезе в отделението след другите от екипа си. Завариха същото като предишните дни. Всички легла заети, пациенти на пода, изпити лица, сестрите с не по-добър вид от пациентите. Тук инфекцията обхващаше поне осемдесет процента от населението. В момента виждаше само болните, които бяха успели да се доберат до болницата и имаха достатъчно силни връзки, за да бъдат приети.
Фреди прегледа списъка, подготвен от директора на болницата. Бяха дошли да направят прегледи и да вземат кръвни проби, но директорът май си въобразяваше, че посетителите носят и някакво изцеление. Или поне съвет.
— Треска, честа кашлица, подуване в слабините — четеше Фреди, а черните кичури увисваха пред очите му. Той беше французин и всичко наоколо го дразнеше. Ейми не го обвиняваше, но не бе особено умно от негова страна да показва чувствата си. — В седем процента от случаите се проявява септичен шок, което показва, че кръвообращението е засегнато пряко.
— Надявам се тези резултати да помогнат на вашите изследователи — промълви директорът.
Беше нисичък човечец, в чиито очи се мяркаха ту молба, ту неудържима паника. Ейми си налагаше да не го поглежда. Очите му непрекъснато умоляваха.
Фреди обгърна с жест отделението, както държеше подложката с листовете.
— Всички данни ли насочват към директно разпространение между хората чрез поемане на заразни капчици от издишване?
Директорът закима припряно.
— Но не можем да изолираме веригата. Изглежда, че…
— Да, да, така е навсякъде. Инкубационният период на инфекцията е най-малко две седмици, нищо чудно да продължава цял месец. Докато свърши, вече е невъзможно да се установи първоизточникът.
Фреди изстреля думите наведнъж, защото бе втълпявал все същото на поне десетина места в Танзания.
Ейми вметна меко:
— Виждам, че не сте се опитали да изолирате септичните случаи.
Директорът трепна, сякаш го бе сгълчала, и се впусна в обяснения, които на никого не бяха нужни, но Ейми не се съмняваше, че той се почувства по-добре от приказките си. Поиска и получи проби лимфна течност, слуз и кръв от починали пациенти. Директорът жадуваше за беседа с по-висши авторитети и техният международен екип удовлетворяваше потребността му. Не че щеше да има някаква полза. Те нямаха ваксина, не можеха и да му дадат смислен съвет, освен пациентите да бъдат държани на хладно и да не им се предписват успокоителни, които потискат белодробните функции. Казаха му това, повториха го пред персонала на болницата, накрая пак го втълпиха на директора, защото упорито ги гледаше с тези свои очи. Накрая си тръгнаха.
В следващия град Ейми се добра до телефон и успя да включи модема си. Получи спътникова връзка само след половин час. На връщане по прашните пътища към столицата тя прочете разпечатките.
„Обобщение
Разпространяващата се в момента зараза несъмнено е производна форма на грипа. Известно е, че вирусът на «инфлуенцата» е склонен към «антигенни» отклонения — точкови мутации във външната му белтъчна обвивка, които е възможно да повишат способността му да атакува имунната система на човека. Нови пандемични вируси се появяват през непредсказуеми интервали, обикновено от порядъка на десетилетия, макар че темпото на отклоненията може и да нараства. Новото патогенно заразяване с необичайния си инкубационен период от две до три седмици успява да се разпространи, преди населението да вземе предпазни мерки — изолация, маски за лице и т.н. Смъртността е три процента при пациенти, които не се възстановяват през първите пет дни. Произход: явното възникване на тази зараза в Южна Азия беше прикрито от бързото й прехвърляне в Африка и Южна Америка. Но този азиатски произход, наскоро доказан чрез подробни болнични изследвания и демографски мониторинг, потвърждава подозренията на Комисията по извънредни ситуации на ООН. Азия е първоначалният източник на епидемии от грип поради често срещащите се там «смесени стопанства», където отглеждат на едно място домашни птици, свине и риби. В Югоизточна Азия тези стопанства се оказаха икономическа благодат, но пък са истинско бедствие за Севера. Вирусите от различните животински видове се смесват, като рекомбинирането и преподреждането на гените протича ускорено. Хората имат нужда от време, за да синтезират специфични антитела за своя защита. Генетични аспекти: предварителните резултати подсказват, че това е рекомбинантен вирус. Грипният вирус има седем сегмента РНК и част от тях изглеждат променени. Някои сравнения насочват към близко родство със свинския грип. Това е сериозна промяна, а не просто отклонение. Протекло е рекомбиниране в друга резидентна група, но в коя? Явно в някоя селска общност от Южен Китай.“
Ейми вдигна глава, когато се задрусаха през мижави поля. Тук не бяха останали естествени гори или савани. Хората бяха засели всички обработваеми земи. Неутолим апетит, който поглъщаше самата природа.
Никой не се мяркаше наблизо. Свръхгрипът поваляше всекиго на легло за поне три дни с изумителната си заразност, малцина бяха готови веднага да се надигнат и да се върнат на работа в полето. Това щеше да утежни оскъдицата на храна в страната. Първата вълна на болестта щеше да бъде последвана от недохранване. ООН трябваше да се подготви и за този проблем.
„Не е моя грижа“, напомни си тя и закопня за Тод.
Сау Паулу. Петата световна среща на върха, чак сега завърнала се в Южна Америка след първата от доброто старо време през 1992 година. Трябваше да говори за програмата, а после, за Бога, щеше да се разкара оттук.
Когато навлизаше в града с колата, виждаше дребосъци на възраст за детска градина да ровят кравешките лайна в търсене на царевични зърна, които добичетата не са могли да смелят. Обичайният пъстър хаос, подправен със сиво отчаяние. Шайки от недорасли бандитчета, които дори не знаят собствените си фамилни имена. Канавките на пътя в ролята на канализация. Семейства, обитаващи мукавени кашони. Бебета, захвърлени на бунища.
Въобразяваше си, че с мърлявите дънки и тениска няма да се набива на очи, но безизходицата изостря усета. Просяците му налитаха навсякъде. Но вече бе научил номера, с който да отпъжда рояците хлапета, крънкащи бонбони, съмнителните типове с цели куфарчета сребърни накити, жените по светофарите, пробутващи букети рози. Местните хора не позволяваха да им мият предните стъкла, освен ако не поискат, нито казваха „не“ стотина пъти, за да постигнат това. Само изпружваха показалец и бавно го размърдваха наляво-надясно. И досадниците изчезваха като с магия. Тод нямаше представа за значението на жеста, но беше толкова лесен похват, че дори един гринго можеше да го прилага.
Неговата „зона на интереси“ на Срещата на върха се намираше в хаоса от задушни палатки, разпънати в един парк. Тревата беше стъпкана на сивкави плоски стъбълца. И вече се разгорещяваше спор заради делегатите от Севера, които искаха всички да поемат задължение за намаляване с три четвърти употребата на пестициди. Активистите от бедния Юг повече се тревожеха за глада, отколкото за чистите продукти, затова предложението повехна. Това не попречи на никого да подпише прилежно Обета за Земята, който заемаше цяла стена от дебел мътносив картон. В края на краищата документът не обвързваше юридически.