Несъмнено той бе артист в своя жанр и когато наблюдавах мрачния и ожесточен Розен и си мислех за двойнствената роля, която това странно лице играеше без съмнение, не можех да не говоря за него с известно възхищение.
Но ето, в предпоследната нощ дежурният офицер дочул стенания откъм най-тъмната част на палубата. Един човек лежал с увита с много плътен сив шал глава и с вързани с тънко въже китки.
Освободиха го от вървите. Вдигнаха го, погрижиха се за него.
Човекът беше Розен.
Това беше Розен, нападнат по време на един от своите походи, сразен и обран. Една визитна картичка, бодната с карфица на дрехите му, гласеше:
Арсен Люпен приема с признателност десетте хиляди франка на господин Розен
В действителност откраднатият портфейл съдържаше дванадесет банкноти от хиляда франка.
Естествено обвиниха нещастника, че е симулирал нападение срещу себе си. Но освен че бе невъзможно да се върже сам по този начин, бе установено, че почеркът на визитната картичка е съвършено различен от почерка на Розен и, обратно, прилича много на този на Арсен Люпен, както бе отпечатан в един стар вестник, намерен на борда.
И тъй, Розен вече не беше Арсен Люпен. Розен си беше Розен, син на търговец от Бордо! А присъствието на Арсен Люпен се доказваше още веднъж, и то по какъв опасен начин!
Настъпи ужас. Никой не смееше да остане сам в кабината си, нито пък да отиде до по-отдалечени места. От предпазливост само сигурни един в друг хора се събираха на групи. Но отново инстинктивната подозрителност разделяше и най-близките, защото заплахата не идваше от една отделна личност, с което би била и по-малко опасна. Арсен Люпен сега беше… сега бяха всички. Свръхвъзбуденото ни въображение му придаваше чудотворна и безгранична власт. Допускахме, че ще се яви в най-невероятни превъплъщения: веднъж като почитаемия майор Роусън, друг път като благородния маркиз дьо Равердан, или дори, защото вече не се съобразявахме с издайническия инициал, като която и да е известна на всички личност с жена, деца и прислужници.
Следващите телеграми не донесоха никакви новини. Поне капитанът не сподели нищо, а такова мълчание не можеше да ни успокои.
Последният ден ни се стори безкраен. Живеехме в тревожното очакване за предстоящо нещастие. Този път нямаше вече да е кражба, нито просто нападение, а вече престъпление, убийство. Никой не мислеше, че Арсен Люпен ще се задоволи с тези две незначителни, дребни кражби. Абсолютен господар на кораба и при тази безпомощност на властите — само да пожелаеше, всичко му бе позволено, можеше да разполага и с богатството, и с живота на пътниците.
Очарователни часове за мен, признавам, защото тогава спечелих доверието на мис Нели. Развълнувана от толкова събития, неспокойна по природа, тя инстинктивно търсеше от мен защита, сигурност и аз бях щастлив да й ги дам.
Дълбоко в себе си благославях Арсен Люпен. Нали точно той ни сближаваше? Нали благодарение на него добих правото да се отдам на най-прекрасните мечти? Любовни, ала и малко по-земни мечти, защо да не го призная? Семейство Андрези са от добър род в Поату, но гербът им е загубил позлатата си и не ми се струваше недостойно един благородник да мечтае да възвърне загубения блясък на името си.
Тези мечти, чувствувах го, никак не дразнеха мис Нели. Засмените й очи ме насърчаваха. Нежността на гласа й ми казваше да се надявам.
До последния момент, опрени на перилата, стояхме един до друг, докато очертанията на американския бряг летяха пред нас.
Вече не претърсваха. Всички чакаха. От първа класа, до долната палуба, където гъмжеше от емигранти, всички чакаха върховния момент, когато щеше да се разясни неразрешимата загадка. Кой беше Арсен Люпен? Под какво име, под каква маска се криеше прочутият Арсен Люпен?
И този върховен миг дойде. Още сто години да живея, не бих забравил и най-малката подробност.
— Колко сте бледа, мис Нели — казах аз на моята спътница, която се опираше изнемощяла на ръката ми.
— А вие! — отвърна тя. — Ах, вие сте толкова променен!
— Помислете само! Това е вълнуващ момент и аз съм щастлив, че го изживявам до вас, мис Нели. Струва ми се, че ще си спомняте понякога…
Трескава и задъхана, тя не слушаше. Трапът бе спуснат. Но преди да слезем, на борда се качиха митничари, униформени лица, пристанищни чиновници.
Мис Нели промълви:
— Няма да се изненадам, ако се установи, че Арсен Люпен се е измъкнал по време на пътуването.
— Може би е предпочел смъртта пред безчестието и е скочил в Атлантика, за да не бъде арестуван.