— Друго?
— Едно писмо… и то препоръчано.
Усамотен, без нито един приятел или някой, който да се интересува от него, баронът никога не получаваше писма и това тутакси му се видя като лошо знамение, даващо основание за безпокойство. Коя бе тайнствената особа, която го преследваше с писма в убежището му?
— Трябва да подпишете, господин барон.
Той подписа, мърморейки. После взе писмото, изчака раздавачът да изчезне зад завоя и след като направи безцелно няколко крачки, облегна се на парапета и разкъса плика. Той съдържаше един кариран лист със следния ръкописен адрес: Затворът Санте, Париж. Погледна подписа: Арсен Люпен. Смаян, той прочете:
Господин барон,
В галерията, която свързва двата Ви салона, има една картина на Филип дьо Шампен — великолепно изпълнение, което безкрайно ми харесва. Вашите Рубенсови картини са също по вкуса ми, както и най-малкият Ви Вато. В салона отдясно ми правят впечатление бюфетът Луи XIII, стенните килими от Бове, масичката стил ампир от Жакоб и шкафът стил ренесанс. А отляво — цялата витрина с бижута и миниатюри. Засега ще се задоволя с тези предмети, които, надявам се, лесно ще се пласират. Моля Ви, с една дума, да ги опаковате както трябва и да ми ги изпратите с платена такса на гара Батинъол до осем дни… в противен случай лично аз ще се погрижа за тях през нощта в сряда, на 27 срещу 28 септември. И както ще е справедливо, няма да се задоволя с посочените по-горе предмети.
Бъдете така добър да извините малкото безпокойство, което Ви причинявам, и да приемете моите най-искрени почитания.
Арсен Люпен
Р.S. В никакъв случай не ми изпращайте най-големия Вато. Макар да платихте за него тридесет хиляди франка в дома за разпродажби, това е само копие.
Оригиналът е бил изгорен от Барас по време на Директорията, при една нощна оргия. Направете справка в неиздадените мемоари на Гара.
Не държа също на верижката в стил Луи XV, чиято автентичност ми се вижда съмнителна.
Това писмо потресе барон Каорн. И друг някой да го бе подписал, пак щеше да го хвърли в паника, а това бе подписът на Арсен Люпен!
Ревностен читател на вестниците, в течение на всичко, което ставаше в света на кражбите и престъпленията, той беше осведомен за всички подвизи на пъкления крадец. Разбира се, той знаеше, че арестуван в Америка от своя враг Ганимар, Люпен е наистина затворен, че се води следствие — и то с колко труд! Но знаеше също, че от него може всичко да се очаква. Впрочем това точно познаване на замъка, на разположението на картините и мебелите бе един от най-страшните признаци. Кой го бе осведомил за неща, които никой не бе видял?
Баронът вдигна очи и огледа страховития силует на Малаки, стръмния пиедестал, дълбоките води, които го обграждаха, и сви рамене. Не, наистина нямаше опасност. Никой, никой не би могъл да проникне до неприкосновеното светилище на колекциите му.
Добре, никой — а Арсен Люпен? Съществуват ли за Арсен Люпен врати, подвижни мостове, крепостни стени? Каква полза от най-добре замислените препятствия, от най-изкусните предпазни мерки, щом Арсен Люпен е решил да постигне целта си?
Още същата вечер той писа на прокурора в Руан. Изпрати заплашителното писмо и поиска помощ и закрила.
Отговорът не закъсня: тъй като споменатият Арсен Люпен е понастоящем задържан в затвора Санте, следен е отблизо и не му е възможно да пише, писмото е могло да бъде дело само на измамник. Доказателства: логиката и здравият разум, както реалността на фактите. При все това, от свръх предпазливост, бяха предоставили писмото на експерт-графолог, който твърдеше, че въпреки известно сходство, почеркът не е на задържания.
„Въпреки известно сходство“ — баронът запомни само тези три смущаващи думи, в които виждаше признание за едно съмнение, което за самия него би било достатъчно, за да се намеси законът. Страховете му го влудиха. Току препрочиташе писмото. „Ще се погрижа лично за тях.“ И тази точна дата: през нощта в сряда на 27 срещу 28 септември!…
Мнителен и саможив, той не бе посмял да се довери на прислужниците си, чиято преданост, както му се струваше, едва ли щеше да издържи всички изпитания. Въпреки това, за пръв път от години, той изпитваше нуждата да говори, да се посъветва. Изоставен от правосъдието на своята област, не се надяваше вече на защита със собствени средства и възнамеряваше да отиде до Париж и да помоли за помощ някой стар полицай.
Минаха два дни. На третия, като си преглеждаше вестниците, той трепна от радост. „Льо Ревей дьо Кодбек“ публикуваше това кратко съобщение: