Стигнах до Животоподдържащи системи и размахах джаджата на Руди пред вратата. Тя се отвори веднага.
Навсякъде лежаха виетнамци в безсъзнание. Плъзнах поглед по централните екрани на стената. Ако питате автоматизираните системи за контрол, всичко беше на шест! Добро налягане, висока концентрация на кислород, въглероден диоксид в норма… какво повече да иска един компютър?
Мястото на господин Доан пред централния контролен панел беше празно. Седнах на стола и огледах контролите. Надписите бяха на виетнамски, но долу-горе схванах идеята. Най-вече защото на едната стена имаше карта с всички въздуховоди и вентилационни тръби в системата. Както сигурно си представяте, картата беше доста голяма.
Гледах я дълго и съсредоточено. Веднага разбрах коя е въздушната система за спешни случаи. Беше отбелязана в червено с всичките си линии и разклонения.
— Добре… къде е захранващият ти вентил? — промърморих. Проследих с пръст червените линии и скоро открих къде се свързват с основната животоподдържаща система. После открих и нещо, което приличаше на знак на вентил. — Северозападният ъгъл…
Помещението беше опасано от тръби, резервоари и клапани. Но аз вече знаех какво да търся. Трябваше ми третият вентил отляво в северозападния ъгъл. На път за там подминах господин Доан, който лежеше на пода. Изглежда, се бе опитал да стигне до моя вентил, но не беше успял.
Хванах с две ръце вентила и натиснах силно. Гърленият рев на растящо налягане отекна из цялата стая.
Джаджа измуча от джоба ми. Беше толкова неочаквано, че издърпах инстинктивно тръбата изпод колана си, готова за битка. Поклатих глава на собствената си глупост и прибрах оръжието в ножницата. Извадих джаджата си и приех обаждането.
— Джаз?! — чу се гласът на Дейл. — Добре ли си? Бяхме в безсъзнание за кратко.
— Дейл! — казах аз. — Добре съм. В Животоподдържаща съм и току-що отворих клапана. Вие добре ли сте?
— Будни сме. Обаче е адски гадно. И не ми е ясно защо изобщо сме се събудили.
Гласът на Санчес се чу по линията, леко приглушен.
— Дробовете ни са абсорбирали хлороформа от въздуха в кабината на лунохода. Веднага щом концентрацията му е паднала под двайсет и пет хиляди, хлороформът е спрял да действа като анестетик.
— На високоговорител си, между другото — вметна Дейл.
— Санчес — казах хладно. — Страшно се радвам, че си добре.
Тя не обърна внимание на сарказма ми.
— Повишава ли се налягането?
Хукнах обратно към екраните при централното табло. Във всички кутийки мигаха жълти светлини, които не бяха там допреди малко.
— Май да — казах аз. — Всичко мига в жълто. Ако правилно разчитам показанията, предпазните клапани са се включили и системата изпомпва излишния въздух.
Сръчках един техник на съседния стол. Той не помръдна. Естествено. Дори въздухът да се беше прочистил напълно, щеше да мине известно време, преди хората да се събудят. Бяха дишали упойващ газ в стил деветнайсети век в продължение на половин час.
— Момент — казах. — Нека пробвам.
Надигнах маската и вдишах съвсем малко. Моментално се пльоснах на пода. Не бих могла да стана за нищо на света. Пригади ми се, но успях да не повърна. Притиснах отново маската към лицето си.
— Не става… — изломотих. — Въздухът не става за дишане…
— Джаз? — чу се гласът на Дейл. — Джаз! Не припадай!
— Добре съм — казах аз и се надигнах на колене. С всяко вдишване силите ми се връщаха. — Добре съм… Сигурно просто трябва да изчакаме. Ще мине известно време, докато се подмени толкова много въздух. Справяме се. Супер сме.
Сигурно боговете са ме чули и са изпоприпадали от смях. Защото само миг след оптимистичното ми изявление звукът от движещия се в тръбите въздух утихна и спря.
— Ъъ… въздухът спря.
— Защо? — попита Дейл.
— Работя по въпроса! — Погледнах трескаво към екраните. Не видях нищо полезно там. Отидох при картата на стената. Централният клапан се намираше тук, в помещението, свързан с един резервоар. Според показанията въпросният резервоар беше празен.
— Оф! Свършил е въздухът! Няма повече!
— Как да няма бе?! — ревна Дейл. — Как? Поддръжката държи на склад въздух за месеци!