Дезактивирах компютърните контроли и включих на ръчно управление. След това завъртях дръжката на външната врата. Тя, като всички шлюзови люкове, действаше на принципа на тапата — въздушното налягане от едната страна й пречеше да се разхерметизира. Затова, макар да я бях „отключила“, трябваше да съм Супермен, за да я отворя. Но поне бях отстранила от пътя си металните лостове на заключващия механизъм.
Завъртях много бавно и внимателно клапана. Веднага щом чух съскането на изтичащия въздух спрях да въртя. Ако го отворех докрай, въздухът в шлюзовата камера щеше да изтече във вакуума отвън за по-малко от минута. Сега, при частично отворен клапан, това щеше да трае по-дълго. Достатъчно дълго да не умра. Дано.
Върнах се при хамстерската топка и пропълзях в нея. Грозна работа, все едно се пъхаш в неразпъната палатка, но друг начин няма.
Затворих циповете на херметизацията (цели три слоя за допълнителна сигурност), после отворих вентила на раницата и го държах така няколко секунди. Топката се наду точно колкото да се движа.
Обикновено това се прави преди да е започнало изравняването на въздушното налягане. Надуваш спокойно и без бързане топката и чакаш обходчикът да провери дали си я запечатал добре. Лукс, който аз не можех да си позволя.
Налягането в камерата намаля и моята топка се разду като балон във вакуум. Това не е метафора. Беше си буквално балон във вакуумна камера.
Пропълзях напред (не е лесно да се движиш с частично надута топка) и посегнах към дръжката на вратата. Понеже стените на топката не бяха изпънати, успях да огъна материята колкото да хвана дръжката. Хванах я с две ръце и стиснах здраво, иначе налягането щеше я отскубне от захвата ми.
Въздухът от камерата изтичаше през отворения клапан, стените на моята топка ставаха все по-твърди, а на мен ми ставаше все по-трудно да стискам дръжката. Гумената материя наистина искаше да се изпъне в сфера. Не й харесваше, че съм я набръчкала така.
На няколко пъти едва не изпуснах дръжката. Накрая налягането в камерата спадна достатъчно, за да отворя вратата.
Останалият въздух излетя навън за част от секундата, а моята топка се изпъна напълно. Шамароса толкова силно ръцете ми, че буквално паднах по задник. Но това беше без значение. Бях на сигурно място в хамстерската си топка, а шлюзът беше отворен.
Изправих се и нещо жулна крака ми. Тръбата, която бях иззела от Левака. Съвсем бях забравила, че още е у мен. По принцип е лоша идея да вкараш остра пръчка в надуваема животоподдържаща система, но вече нищо не можех да направя по въпроса. Стегнах колана си, та проклетото нещо да не се изхлузи.
Проверих раницата. Всичко беше наред. Спомнете си, че тези раници са предназначени за туристи. Грижат се сами за всичко.
Излязох навън.
Въпреки множеството си ограничения хамстерските топки са идеални за тичане. Не те спъват тежки ботуши, нито дебелите крачоли на костюма, не мъкнеш сто килограма екипировка. Нищо такова. Само аз с нормални дрехи и една относително лека раница.
Набрах скорост и се търкулнах по терена. Минех ли през някоя неравност, излитах във въздуха (е, не буквално във „въздуха“, но разбирате какво имам предвид). Има си причина туристите да плащат хиляди Калмари за тези разходки. При други обстоятелства щеше да е адски забавно.
Заобиколих Конрад и Бийн се появи пред погледа ми. Хукнах право натам, после покрай стената му.
Почуках по слушалката в ухото си да проверя дали работи.
— Как върви, Дейл?
— Санчес е готова, луноходът вече е при тунела Шепърд-Бийн. Готов съм да изляза. А при теб?
— Почти стигнах.
Заобиколила бях Бийн и вече виждах Шепърд. Продължих покрай корпуса на Бийн към свързващия тунел. Дейл стоеше до тунела. Видя ме и ми махна. Луноходът на Боб беше паркиран наблизо. През прозорците му се виждаше Санчес, приседнала неудобно в моя костюм. Дотъркалях се до свързващия тунел и извадих джаджата си да погледна. Оставаха ни петнайсет минути.
Дейл клекна и провря ръце под моята топка.
— На три — каза той.
Присвих колене, готова да скоча.
— Едно… две… три!
Мина идеално. Аз скочих част от секундата преди той да подхвърли топката нагоре с цялата си сила. С други думи, оттласнах се от земята и полетях, а Дейл засили топката, така че тя да полети заедно с мен. Двете с лекота прелетяхме над свързващия тунел. Естествено, когато цопнахме от другата му страна, падна голямо подскачане.
Дейл се прехвърли през тунела без затруднения и с помощта на множеството ръкохватки по повърхността му. Скочи до мен тъкмо когато се изправях.