Бийн и Шепърд бяха останали зад гърба ни, а пред нас се издигаше по-малкият купол на Армстронг. Външните резервоари бяха там, частично скрити зад сложна плетеница от тръби и клапани.
— Лицето ме сърби — каза Санчес по радиото.
— Добре че не съм на твое място — казах аз. С Дейл тръгнахме към резервоарите.
— Този костюм е много неудобен — продължи Санчес. — Не може ли просто да затворя шлюза на лунохода, да херметизирам и да ви изчакам, без да се гърча в това нещо?
— Не — каза Дейл. — Луноходите винаги трябва да са готови за спешно влизане. Ние така правим нещата.
Санчес промърмори нещо, но повече не повдигна въпроса.
Търкулнах се до първата линия тръби. В центъра на всичко това се издигаха три гигантски резервоара с логото на Ландвик.
Посочих втория от четирите вентила, монтирани на най-близката тръба.
— Затвори този. Докрай.
— Да го затворя?! — попита Дейл.
— Да, затвори го. Спокойно. Тези тръби имат зони за продухване, достъпи за почистване и куп други неща, които усложняват системата неимоверно.
— Добре. — Той хвана дръжката на вентила с дебелите си ръкавици, натисна и я завъртя.
Посочих друг клапан, монтиран на тръба, която се намираше на три метра над земята.
— А сега отвори този докрай.
Дейл отскочи нагоре и се хвана с две ръце за тръбата. Придвижи се като маймунка до клапана, стъпи върху две други тръби, които минаваха по-ниско, и натисна да завърти дръжката. Изръмжа от усилието.
— Много са стегнати.
— Защото никой никога не ги е въртял — казах аз. — Ние буквално сме първите, които ги използват.
Дръжката най-после поддаде и Дейл въздъхна с облекчение.
— Готово!
— Добре, а сега слез. — Посочих няколко пресичащи се тръби с четири клапана. — Затвори всички освен третия. Той трябва да е отворен докрай.
Погледнах джаджата си, докато Дейл се бореше с клапаните. Десет минути.
— Санчес, колко точна е оценката ти за единия час? Преди хлороформът да убие хората?
— Доста точна — каза тя. — Някои от пострадалите ще са в критично състояние и преди това.
Дейл удвои усилията си.
— Готово. Давай следващия.
— Остана само един — казах аз. Обърнах гръб на лабиринта от тръби и поведох Дейл към една голяма тръба с диаметър петдесет сантиметра. Посочих клапана, който контролираше потока на минаващия през нея въздух. — Отвори го докрай и сме готови.
Той хвана дръжката и се опита да я завърти. Тя не помръдна.
— Дейл, трябва да я завъртиш бе, човек — казах аз.
— А какво правя според теб!
— Дай по-силно!
Той смени позицията си, стисна дръжката с две ръце и се оттласна силно от земята с крака. Дръжката пак не помръдна.
— Мама му стара! — каза Дейл.
Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Погледнах към безполезните си ръце. Не можех да хвана дръжката на клапана. Можех само да гледам.
Дейл се мъчеше като грешен дявол с дръжката.
— Да… му се… не види…
— В лунохода има ли кутия с инструменти? — попитах. — Гаечен ключ или нещо такова?
— Не — каза той през стиснати зъби. — Извадих я да направя място за надуваемия тунел.
Тоест най-близкият гаечен ключ беше в града. Нямаше как да го вземем навреме.
— Ами аз? — каза Санчес по радиото. — Мога ли да помогна?
— Уви, не — каза Дейл. — Нямаш опит с обходнически костюм, още по-малко да се катериш с него. Ще трябва да се върна при свързващия тунел и буквално да те нося на гръб. Това ще отнеме твърде много време, а и ти не си особено силна. Така че — полза никаква.
Е, това беше. Краят. Препънали се бяхме на един клапан от победата. Две хиляди души щяха да умрат. Дали не бихме могли да се върнем в Артемида и да спасим неколцина, като ги завлечем във въздушни убежища? Едва ли. Докато влезем в града, всички щяха да са мъртви.
Огледах се за нещо, което би могло да помогне. Само че теренът около Артемида е буквално празен. Реголит и прах, това е. Дори по-голям камък нямаше, с който да фраснеш клапана. Нищо.
Дейл се отпусна на колене. Не виждах лицето му през визьора на шлема, но чувах хлиповете му по радиото.
Стомахът ми се върза на възли. Всеки миг щях да повърна. Очите ми се насълзиха. Гърлото ме заболя още повече. Тази тръба наистина ми беше скроила номер и…
И…
И тогава разбрах какво трябва да направя.
Би трябвало да изпадна в паника, когато го осъзнах. Но не се случи, Бог знае защо. Вместо това ме обзе пълно спокойствие. Проблемът беше решен.
— Дейл — казах тихо.
— О, Боже… — проплака той.
— Дейл, искам да направиш нещо за мен.