Аз сложих другата си ръка върху неговата. Е, ефектът се позагуби заради бинтовете.
— Както и да е — продължи той. — Цялата тази история ми даде шанс да се сближа с татко ти.
— Наистина?
— Да! Като се събудихме, хукнахме да проверим съседите ми. Много беше яко, истински екип. После баща ти ме черпи бира.
Ококорих се.
— Моят баща… е купил бира?
— Да, за мен. Той пи сок. Цял час си говорихме за металургия! Страхотен е.
Направих опит да си представя как татко и Свобода висят в бар и си приказват. Не се получи.
— Страхотен е — повтори Свобода, малко по-тихо този път. Усмивката му угасна.
— Свобо?
Той сведе очи.
— Ти… ще си тръгнеш ли, Джаз? Наистина ли ще те депортират? Ще е ужасно.
Сложих бинтованата си ръка на рамото му.
— Спокойно. Никъде няма да ходя.
— Сигурна ли си?
— Да. Имам план.
— План? — разтревожи се той. — Твоите планове са… ами… трябва ли да се скрия някъде?
Засмях се.
— Този път — не.
— Хубаво… — Виждаше се, че не е убеден. — Но как ще се измъкнеш? Така де… спусна кепенците на цял град.
— Не се тревожи — казах му с усмивка. — Измислила съм го.
— Добре, добре. — Наведе се и ме целуна по бузата, сякаш в пристъп някакъв. Нямам представа откъде събра нужната смелост, защото… а бе, Свобо просто не е такъв. Е, куражът му не издържа дълго. Щом осъзна какво е направил, лицето му се превърна в маска на дълбок ужас. — Ох, мамка му! Извинявай! Не знам какво…
Разсмях се. Погледът в очите му… бедничкият… Нямаше начин да се сдържа.
— Дишай спокойно, Свобо. Целувка по бузата, голяма работа. Не е нещо, за което да се притесняваш.
— Д-да. Добре.
Сложих ръка на тила му, придърпах главата му към себе си и го целунах право в устата. Истинска, дълга целувка и съвсем еднозначна. Когато го пуснах, той изглеждаше безнадеждно объркан.
— Виж, това — казах, — това вече е нещо, за което да е притесняваш.
Чаках в празен сив коридор до врата с табелка „ДК2-5186“. Долен Конрад 2 е малко по-класен от обичайните долни нива на Конрад, но не с много. Работнически квартал, но без вонята на отчаяние, пропила се в стените на по-долните нива.
Току стисках и отпусках пръсти. Бяха ми свалили превръзките, но кожата ми беше покрита с червени мехури. Приличах на прокажена. Или на проститутка, която обслужва ръчно прокажени.
Татко се появи иззад ъгъла, следвайки инструкциите на джаджата си. Вдигна поглед и ме видя.
— А. Тук си.
— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем, тате — казах аз.
Той хвана дясната ми ръка и примижа при вида на мехурите.
— Как си? Боли ли те? Ако те боли, трябва да отидеш при докторката.
— Добре съм. Само изглежда зле. — Ето, че пак лъжех баща си.
— Е, тук съм. — Той посочи вратата. — ДК2-5186. Какво е това?
Размахах джаджата си пред панела на вратата и тя се отвори.
— Ела.
Голямата и почти празна работилница беше с метални стени. Стъпките ни ехтяха. В центъра имаше работен тезгях, отрупан с оборудване. В стената отсреща бяха вградени газови цилиндри, а тръбите им опасваха цялото помещение. В единия ъгъл имаше стандартно въздушно убежище.
— Сто четиридесет и един квадратни метра — казах аз. — Преди е било пекарна. Всичко е огнеупорно и с разрешително за работа при високи температури. Самостоятелна филтрираща система, а убежището побира четирима души. — Тръгнах към газовите цилиндри. — Вчера ги инсталираха. Ацетилен, кислород и неон с много тръби, така че да се използват из цялата работилница. Пълни догоре, разбира се. — Посочих работния тезгях. — Пет горелки, двайсет метра захранващ кабел и четири искромета. Също три пълни комплекта защитно облекло, пет маски и три набора светлинни филтри за маските.
— Джасмин — каза татко. — Аз…
— Под масата — двайсет и три алуминиеви пръчки, пет стоманени пръчки и една медна. Не знам за какво ти е била медната, но помня, че имаше такава, затова я купих. Наемът е предплатен за една година, а панелът на вратата вече е настроен да разпознава джаджата ти.
Свих рамене и отпуснах ръце покрай тялото си.
— Е, това е то. Всичко, което унищожих през онзи ден.