Нгуги се замисли и мисли твърде дълго, ако питате мен. После, без да откъсва очи от моите, посегна към заповедта за депортация и я прибра в едно чекмедже. Отдъхнах си.
— Но все още стои проблемът с наказанието… — Наведе се над клавиатурата на старомодния си компютър и започна да пише. Посочи нещо на екрана. — Според това балансът по сметката ти е 585 966 калмара.
— Аха… защо?
— Мислех, че Лене ти е платила милион.
— Откъде зна… няма значение. Изплатих един стар дълг. Какво общо има това?
— Мисля, че е редно да компенсираш града по някакъв начин. Глоба, ако щеш.
— Какво?! — Изправих рязко гръб. — В Артемида нямаме глоби!
— Наречи го „доброволно дарение в полза на града“.
— Нищо „доброволно няма в това!“.
— О, има. — Тя се облегна отново назад. — Другият вариант е да си запазиш парите и да те депортираме.
Уф. Е, сделката беше добра за мен. Пари винаги можех да изкарам, но депортираха ли ме, връщане нямаше. А и Нгуги беше права. Ако не ме накажеше, всеки тъпанар можеше да направи като мен, с идеята че ще му се размине. Трябваше да приема шамара, и толкоз.
— Добре. Колко?
— Петстотин и петдесет хиляди калмара би трябвало да покрият дълга ти към обществото.
Ахнах.
— Ти бъзикаш ли ме нещо?!
Нгуги се подсмихна самодоволно.
— Беше напълно права. Имам нужда от теб, за да контролираш контрабандата. Ако имаш толкова много пари, току-виж си се оттеглила от бизнеса. И тогава какво ще правя аз? Не, по-добре да те държа гладна.
Логично погледнато, бях на плюс. Изчистила бях съвестта си. И все пак мисълта как шестцифрената ми банкова сметка става петцифрена ми причини физическа болка.
— О! — възкликна с усмивка тя, сякаш току-що й е хрумнало. — И ти благодаря, че се писа доброволец за неплатения и неофициален пост на градски контрольор по вноса. Това, разбира се, означава, че ще те държа отговорна за всяка опасна контрабанда, без значение как е влязла в Артемида. С други думи, ако друг контрабандист се намърда на пазара и успее да вкара в града оръжия или наркотици, ще привикам теб за разговор.
Гледах я с празен поглед. Тя също ме гледаше.
— Очаквам да преведеш сумата до края на деня — добави Нгуги.
Праведният ми гняв беше утихнал напълно. Станах от стола и тръгнах към вратата. Посегнах към дръжката и спрях.
— Каква е крайната цел? — попитах. — Какво ще стане, след като НАФО компаниите стъпят в Артемида и започнат производство?
— Следващата голяма стъпка са данъците.
— Данъци? — изпръхтях аз. — Та хората идват тук, защото не искат да плащат данъци.
— Вече плащат. Под формата на наем, който ККК прибира. Трябва да променим данъчната си система, да обвържем данъците със собствеността, така че богатството на града да е в пряка връзка с икономиката му. Но това е задача за друг ден. — Нгуги свали очилата си. — Това е жизненият цикъл на всяка икономика. Започва се с пещерен капитализъм, чиято задача е да акумулира богатство в ръцете на малцина, но много скоро липсата на закони започва да пречи на растежа. След това идват регулациите, строгото налагане на закона и данъците. След това — социалните придобивки и защитата на правата. Накрая — големите дефицити и окончателният срив.
— Чакай. Срив?
— Ами да. Икономиката е жив организъм. Ражда се пълна с живот и умира, щом механизмите й се изхабят и стане неповратлива. След това, по необходимост, хората се разделят на по-малки икономически групи и цикълът се завърта отново, но с повече на брой икономики. Икономики-бебета като тази на Артемида в момента.
— Ха — казах аз. — А ако искаш да правиш бебета, някой трябва да си го получи надървен.
Нгуги се засмя.
— Двете с теб ще се разбираме чудесно, Джасмин.
Тръгнах си без повече приказки. Не исках да прекарам и една секунда повече в ума на икономист.
Там е мрачно и цари песимизъм. Имах нужда от една бира.
Не бях най-популярната мацка в града. По коридорите ме стрелкаха с отровни погледи. Но явно имах и поддръжници, ако се съдеше по вдигнатите тук-там палци. Надявах се с времето вълнението да отмине. Искам хората изобщо да не ме забелязват.
Влязох в „Хартнел“. Не знаех какво да очаквам. Редовните клиенти бяха там, всеки на обичайното си място, дори Дейл.
— Хей, това е Джаз! — извика Били.
И изведнъж всички изпоприпадаха. До един, като всеки се опитваше да надмине съседа си. Клоуни. Някои увесиха глави с провиснали уста, други хъркаха с комично подсвиркване, трети дори се стовариха на пода кой където и както свари.