— Майко мила, пич! — казах на Тронд.
— Яко, нали? — Тронд се обърна към дъщеря си. — Хайде, тиквичке, време е да си лягаш. С Джаз ще си говорим по работа.
Лене изпъшка както могат да пъшкат само тийнейджърките.
— Винаги ме отпращаш, когато стане интересно.
— Не бързай, мила. Много скоро и ти ще си безмилостна бизнес хрътка.
— Точно като татко си — усмихна се тя. Посегна към пода и си взе патериците. От онези, които се пъхат под мишниците. Нагласи ги с лекота и се изправи. Краката й провиснаха. Момичето целуна Тронд по бузата, после си тръгна с патериците, без стъпалата й да докосват пода.
Автомобилната катастрофа, убила майка й, бе парализирала Лене до живот. На Тронд пари му извираха и от задника, но никаква сума не можеше да купи подвижността на детето му. Или можеше? На Земята Лене би била прикована към инвалидна количка, но на Луната се придвижваше лесно с патерици.
Затова Тронд бе назначил вицепрезиденти да управляват повечето му компании, а самият той се бе преместил в Артемида. Така Лене Ландвик можеше да ходи отново.
— Чао, Джаз! — каза ми тя на излизане.
— Чао, хлапе.
Тронд разклати питието в чашата си.
— Сядай.
Трапезната маса беше гигантска, затова си избрах място на два стола от Тронд.
— Какво пиеш? — попитах.
— Скоч. Искаш ли?
— Колкото да го опитам.
Той плъзна чашата към мен. Отпих глътчица.
— Оооо, дааа… — казах. — Това си е друго.
— Не знаех, че обичаш скоч — каза той.
— Не е любимата ми напитка, но днес ми дадоха да опитам една крайно неуспешна реплика и имах нужда да си припомня какъв трябва да е вкусът. — Посегнах да му върна чашата.
— Задръж я. — Той отиде при барчето с алкохол, наля си в друга чаша и се върна на мястото си.
— Е, защо беше тук администраторката? — попитах.
Той качи краката си на масата и се облегна назад.
— Планирам да купя завода за алуминий „Санчес“ и исках да получа благословията й. Тя няма нищо против.
— И за какво ти е алуминиева топилка?
— Защото обичам да правя бизнес — каза той и придружи думите си с театрален жест. — Това ми е работата.
— Да, но алуминий? Тоест… не е ли кофти, един вид? Мислех, че този отрасъл е в упадък.
— Така е. — Тронд кимна. — Не е като едно време, когато алуминият беше върхът и за строежа на всеки мехур бяха необходими четиридесет хиляди тона алуминий. Сега прирастът на населението се движи около нулата и няма планове за строеж на нови мехури. Откровено казано, заводът отдавна щеше да е пуснал кепенците, ако не беше производството на гориво. Но дори и то е на минимална печалба.
— Явно си пропуснал момента да се облажиш. Защо ти е да го купуваш сега?
— Защото мисля, че мога отново да превърна Топилката във високопечелившо предприятие.
— Как?
— Не е твоя работа.
Вдигнах ръце.
— Божке. Много си докачлив нещо. Добре де, искаш да произвеждаш алуминий. Защо не основеш своя компания?
Той изсумтя.
— Де да беше толкова лесно. Невъзможно е да се конкурираш със „Санчес“. Буквално е невъзможно. Ти какво знаеш за производството на алуминий?
— Кажи-речи нищо — казах и се настаних по-удобно на стола. Тронд явно беше в разговорливо настроение. Най-добре да го оставя да говори, докато миряса. А и докато той говореше, аз можех да се наливам с качествен алкохол.
— Първата стъпка е осигуряването на анортит. Това е рудата и събирането й е лесно. Не я копаят от земята, а просто събират правилните камъни. Имат си автоматизирани машини, които го правят денонощно. След това топят рудата с помощта на химически и електролитни процеси, които поглъщат гигантски количества електроенергия. Наистина гигантски. „Санчес“ използва осемдесет процента от производството на градските реактори.
— Осемдесет процента? — Не се бях замисляла преди, но два двайсет и седем мегаватови ядрени реактора наистина изглеждаха твърде мощни за град с население от две хиляди души.
— Да, но интересната част е как плащат за тази енергия.
И извади от джоба си един камък. Нищо особено на вид — просто поредната сивкава ръбата буца, с каквито бе осеяна повърхността на Луната. Метна камъка към мен. — Дръж. На ти малко анортит.
— Мда, камък. — Улових го, преди да ме е цапнал. — Мерси.
— Съставен е от алуминий, кислород, силиций и калций. При топенето елементите се сепарират. Продават алуминия, разбира се. Силиция продават на стъкларите, а калция на електричарите за жълти стотинки, главно за да се отърват от тях. Но остава един страничен продукт, който е изключително ценен. Кислородът.