След края на почистващата програма вътрешната врата се отвори автоматично.
Влязох в преддверието, освободих вътрешния шлюз и се пльоснах на една пейка.
Боб мина през шлюза по нормалния начин, без драматични изпълнения с резервната въздушна бутилка (която сега трябваше да се подмени, между другото). Не, той се задоволи с обичайния метод, включващ помпи и клапани. След като почистващата му програма приключи, Боб дойде при мен в преддверието.
Помогнах му да свали шлема и ръкавиците си, без да кажа и дума. Никой не бива сам да си съблича костюма. Не че е невъзможно, но е много неприятно. Освен това е въпрос на традиция. Боб ми върна услугата.
— Гадна работа — казах, когато ми свали шлема.
— Едва не умря — каза Боб, докато се измъкваше от костюма си. — Трябваше да следваш инструкциите ми.
Обърнах костюма си да погледна отзад. Посочих изкривеното парче метал, което бе останало от въздушния клапан.
— Виж. Точно както ти казах. Умора на метала.
Той погледна клапана и кимна.
— Добре. Права си била. Не е имало начин да ти дам от своя въздух при този раздран клапан. Браво.
Само че изобщо не би трябвало да се стига до това. Откъде си взела костюма, за бога?
— Купих го втора ръка.
— И защо ти е било да купуваш употребяван костюм?
— Защото не можех да си позволя нов. Едвам събрах пари за използван, а вие, задници такива, не ми давате да се включа в гилдията, докато не си осигуря костюм.
— Трябвало е да пестиш за нов. — Боб Люис е бивш морски пехотинец от армията на САЩ и не търпи глупости. По-важно, той отговаря за обучението на нови обходчици. Подчинен е на шефа на Обходническата гилдия, но само и единствено от него зависи дали ще те приемат за член. От неговата преценка на уменията ти. А ако не си член, нямаш право на самостоятелни обходи, нито да водиш туристически групи на повърхността. Така работят гилдиите. Скапаняци.
— Е? Как се справих?
Той изпръхтя.
— Сериозно ли ме питаш? Пълен провал, Джаз. С гръм и трясък. Скъсана си.
— Защо?! — настоях аз. — Изпълних всички задължителни маневри и задачи; терена с препятствия преминах за време под седем минути. А когато се появи сериозен проблем, успях да се прибера жива и здрава, без да изложа на риск партньора си.
Боб отвори едно шкафче и прибра вътре шлема и ръкавиците си.
— Костюмът ти е твоя отговорност. Той те издъни, значи и ти си се издънила.
— Как може да виниш мен за теча?! Всичко си беше наред, когато излязохме!
— В тази професия са важни резултатите. Луната е гадна злобарка. Грам не й пука защо се е издънил костюмът ти. Просто те убива. Трябвало е по-добре да провериш екипировката си. — Закачи останалата част от костюма си на специално изработена за целта закачалка и го прибра в шкафчето.
— Стига бе, човек!
— Джаз, та ти едва не загина. Как бих могъл да те пусна? — Затвори шкафчето, явно се канеше да си ходи. — След половин година можеш да се явиш пак.
Застанах на пътя му.
— Това е нелепо! Искаш да спра живота си на пауза заради някакво спорно правило на гилдията!
— Обръщай повече внимание на екипировката си
— каза той, заобиколи ме и излезе от преддверието.
— И недей да пестиш пари за подмяната на клапана.
Проследих го с поглед как си отива, после се тръшнах на пейката.
— Еба си.
Влачех се през лабиринта от алуминиеви коридори към дома си. Поне не беше далече. Целият град е едва половин километър широк.
Живея в Артемида, първия (и засега единствен) град на Луната. Състои се от пет гигантски сфери, наречени „мехури“. Те са заровени наполовина в земята, затова Артемида прилича досущ на лунните градове от старите научнофантастични романи — грозд от куполи. Не са куполи, а сфери, но подземната част не се вижда отвън.
В центъра се намира мехурът Армстронг, заобиколен от Олдрин, Конрад, Бийн и Шепърд. Мехурите се свързват със съседите си посредством тунели. В началното училище имах за домашно да направя макет на Артемида. Лесна работа. Няколко топки и пръчки, и готово. Отне ми десет минути.
Скъпичко е да дойдеш тук и възскъпо да останеш. Но един град не може да функционира само с богати туристи и ексцентрични милиардери. Има нужда и от работническа класа. Нали не очаквате Дж. Фрашканспари Гадняр III сам да си чисти тоалетната?
Та аз съм от дребните хорица.
Живея в Долен Конрад 15, скапан квартал на петнадесети подземен етаж в мехура Конрад. Ако кварталът ми беше вино, сомелиерите щяха да го определят като „възкисело, с привкус на провал и кофти екзистенциални решения“.
Вървях покрай редицата нагъсто разположени квадратни врати, докато не стигнах до моята. Е, моята поне е от „долните“ каютки. По-лесна за влизане и излизане. Размахах джаджата си пред ключалката и вратата се отвори с щракване. Пропълзях в жилището си и затворих вратата.