Сенките на Луната са ясно очертани и черни. Няма въздух, значи няма разпръскване на светлината. Все пак не бях в пълен мрак. Слънчевите лъчи се отразяваха в скалите наоколо, в прахоляка, възвишенията и прочее, и част от тази отразена светлина стигаше и до мен. Но на фона на светлия пейзаж си бях практически невидима.
Обърнах глава към водната бозка и изсмуках около половин литър. Голямо потене пада, когато си в обходнически костюм.
Добре, че реших да си почина. Има-няма на петата минута видях лунохода с потерята да се връща към града. Далече бяха от мен, движеха се по права линия към Артемида.
Луноходите са четириместни, но този мъкнеше седмина обходчици. Приличаше на циркаджийска кола. Ако се съдеше по дългата опашка от прах, тези гадняри изцеждаха силиците на машината и се движеха с максималната възможна скорост. При тази скорост и предвид неравния терен нямаха никакъв шанс да ме видят. Къде им беше умът?
— Оооо, мамка му! — Изпъшках.
Нямаше нужда да ме намират. Достатъчно бе да стигнат до града преди мен. И да завардят всички шлюзове. Рано или късно въздухът ми щеше да свърши и аз щях да се предам.
— Еба си! Мамицата му! Триста дяволи! Да му се не види и простотията!
Важно е да разнообразяваш псувните си. Ако използваш една и съща твърде често, силата й се губи. Пених се още минута-две в костюма си, после се успокоих и започнах да мисля.
Добре де, ситуацията беше гадна, но си имаше и предимства. Щяха да стигнат преди мен до града. Хубаво. Това обаче означаваше, че няма да ме търсят в Морето на спокойствието. Тревожила се бях как ще мина незабелязано през равнината, но това вече не беше проблем.
Станах, включих Светлинките на костюма и махнах лепенката от малкия монитор на ръкава си.
При всички шлюзове щеше да има обходчик на пост. И не просто щяха да висят вътре и да пристъпват от крак на крак. Не, щяха да чакат отвън, така че да ме видят навреме и да вдигнат тревога.
Имах план, но първо трябваше да стигна до града. Това беше първият етап.
Шлюзът на Конрад гледаше на север, товарният шлюз на компания „Транкуилити Бей“ в мехура Бийн гледаше на северозапад, шлюзът на Централния порт в Олдрин гледаше на изток, а този на ИАКИ, Индийската агенция за космически изследвания, в Армстронг, гледаше на югоизток. Значи най-голямото „сляпо петно “ се падаше на югозапад.
Подскачах през сивкавата пустош около час, по обходен маршрут, който да ме приближи откъм правилната посока. Отварях си очите на четири, докато куполите на дома ми растяха на хоризонта. Последните стотина метра бяха истински ад. След като навлязох в сянката на Шепърд, напрежението ми спадна значително. Трудно щяха да ме видят в плътния й мрак.
Най-сетне облегнах гръб на корпуса на мехура и си отдъхнах с облекчение.
Добре. Стигнала бях до града. Сега оставаше да вляза някак.
Не можех да заобиколя покрай куполите, за да стигна там, където трябваше да стигна. Щяха да ме видят със сигурност. Време беше да последвам примера на Бикчо и да използвам сервизните ръкохватки.
Въпросните ръкохватки са проектирани за хора в обходнически костюм и ширината им е идеална за гигантските ръкавици. Изкатерих се по корпуса за десетина минути. Щом стигнах до върха на полусферата, се сниших. Не се тревожех заради обходчиците — всички те щяха да са твърде близо до мехурите, за да ме видят. Не, проблемът ми беше в релефа. Армстронг се намира между Шепърд и Олдрин и е два пъти по-нисък от тях. Което означаваше, че всеки, излязъл на разходка в парка му, можеше да ме види.
Все още бе доста рано сутринта и с малко късмет паркът щеше да е празен. А дори да не беше празен и някой подранил любител на разходките да ме видеше, вероятно щеше да реши, че съм от поддръжката и си върша работата. И все пак… като извършител на престъпление предпочитах да остана незабелязана.
Смъкнах се по отсрещната страна на Шепърд и продължих по тунела, който го свързваше с Армстронг. Не си го представяйте като акробатично изпълнение. Топлата връзка е широка три метра.
Стигнах до Армстронг и Изкатерих и него. Този мехур беше по-малък, следователно и катеренето ми отне по-малко време. После минах по тунела към Олдрин.
Тук нямаше да е толкова лесно. Изкатерих Олдрин донякъде, но не можех да стигна до върха на полусферата. Е, можех, но не биваше. Едно е да се мотаеш по корпуса на мехур, но ако се покатерех по стъкления купол на парка Олдрин, подранилите посетители със сигурност щяха да вдигнат вежди високо. „Мамо, защо Спайдърмен е дошъл на Луната? “ Не, благодаря.