Вместо това се покатерих до половината височина и спрях там — точно под стъклените панели на парка, — после продължих настрани по периметъра на мехура. Скоро видях Централния порт. Най-близо до мен се падаше железопътното депо — преддверието, където влаковете се скачваха с порта. В момента там нямаше влак. От другата страна на депото беше голямата кръгла врата на товарния шлюз.
Боб Люис излезе от влаковата ниша.
— Мамка му! — казах аз. А толкова внимавах, докато пълзях около Олдрин! Придвижвах се бавно от ръкохватка на ръкохватка и се оглеждах за дебнещи обходчици. А през цялото време Боб е бил вътре в шибаното преддверие! Голям гадняр си, Боб!
Човекът патрулираше. Вари го, печи го, морският пехотинец си е морски пехотинец. Още не беше вдигнал поглед нагоре, но и това щеше да стане. Имах максимум две секунди да направя нещо.
Пуснах ръкохватките и се хързулнах надолу по корпуса. Опитвах се краката ми да сочат надолу, с надеждата че ако се приземя в правилната позиция, ще омекотя удара. Уви, не. Не съм от грациозните. Представих се зле и според земните, и според лунните стандарти — паднах тежко и не запазих равновесие.
А бе, пльоснах се като чувал с картофи. Но пък се приземих от другата страна на преддверието и не си счупих нищо. Добре че звукът не се пренася във вакуум, иначе Боб със сигурност щеше да чуе тупването ми. Все едно. Дори когато е тромав и напълно лишен от изящество, успехът си е успех.
Опрях гръб в корпуса на Олдрин и се изтеглих по-далече от Централния порт, докато не изгубих Боб от погледа си. Не знаех какъв е маршрутът на патрулната му обиколка, но знаех, че няма да го отдалечи твърде много от шлюза на порта. Продължих още малко покрай стената на мехура, после седнах на земята и се облегнах на корпуса.
И зачаках. От новото си място не виждах влаковото депо, но виждах релсите, които водеха натам.
Влакът се появи на хоризонта след половин час. Заради малкия диаметър на Луната нашият хоризонт отстои само на два — два и половина километра, така че не се наложи да чакам дълго, преди влакът да пристигне.
Изчаках влакът да навлезе в депото и да се скачи с порта. После се промъкнах обратно към преддверието.
Този беше първият влак за деня. Пътниците щяха да са основно служители на Туристическия център. Щяха да се качат бързо и влакът да потегли по обратния път.
Появи се от депото. Голям е и ускорява бавно, така че скоростта му още беше ниска.
Скочих напред и се хванах за „калника “ на предното колело. Не беше най-добрият захват на света, но пък аз стисках с всички сили. Влакът ме повлече, краката ми се удряха в земята. Добре де, очевидно не беше най-мъдрият ми план досега, но пък слагаше цял влак между мен и Боб, а аз само това исках.
Влакът ускоряваше бързо. Стисках като за последно калника с ясното съзнание, че при тази скорост всеки по-остър камък може да ми съдере костюма. Нямаше как да вися като прани гащи до края на пътуването. Трябваше да си сложа някъде краката.
Протегнах ръка и се хванах за ръба на някакъв прозорец. Надявах се никой да не седи баш до него. Изтеглих се нагоре и стъпих върху калника. Искаше ми се да надникна през прозореца и да видя дали не са ме забелязали, но устоях. Хората може и да не забележеха няколко пръста, впити в ръба на прозореца, но със сигурност щяха да забележат шлема на обходнически костюм.
Опитвах се да не мърдам. Пътниците щяха да се стреснат, ако чуеха шум откъм външната страна на влака. Атаката на Лунната жена, взела куп грешни екзистенциални решения.
Пуф-паф към Туристическия център. Сигурно вече сте се досетили какъв беше планът ми. Обходчиците вардеха всички шлюзове на Артемида, но дали се бяха сетили да завардят и онзи на Туристическия център?
Дори да се бяха сетили, нямаше как да стигнат там преди мен. Този беше първият влак за деня.
Пътуването отне обичайните четирийсет минути. Успях да се наглася що-годе удобно върху широкия калник на колелото. Не беше чак толкова зле.
Пътувахме, а аз размишлявах върху затруднението си. Дори да се върнех в града, без да ме хванат, пак бях прецакана. Тронд ме беше наел да унищожа и четирите събирача. А аз бях видяла сметката на три. Инженерите на „Санчес“ щяха да поправят оцелелия и да го върнат на работа. Топилката нямаше да работи с пълен капацитет, но пак щеше да изпълнява кислородната си квота.
Тронд нямаше да ми плати за фиаското, и с пълно право. Не само се бях провалила, а и бях усложнила неговото положение с провала си. Онези от „Санчес“ вече знаеха, че някой им е вдигнал мерника.
— Мама му стара… — казах. Стомахът ми се беше свил.