2) изобщо нямаше да му помогна да намери убиеца.
Не, нямаше да стане. Единственият начин да изряза жива от тази ситуация и да продължа да живея на Луната беше да се крия и да си държа устата затворена.
Можех да разчитам само на себе си.
Прегледах запасите си. Храна и вода имах за няколко дни. Можех да използвам обществената тоалетна в коридора, дискретно. Не смятах да стоя в нишата през цялото време, но поне засега не исках никой да ме вижда. Никой. Без изключения.
Подсмръкнах да преглътна последните сълзи и се изкашлях да си прочистя гърлото. После набрах номера на татко през един местен прокси сървър. Разбирайте — анонимен. Никой нямаше да разбере, че Харпрет Синх е звъняла на Амар Башара.
— Ало? — отговори той.
— Татко, Джаз съм.
— О, здрасти. Странно, джаджата ми не разпозна твоята. Как върви проектът ти? Приключи ли с оборудването, което ти дадох?
— Татко, трябва да ме изслушаш. Просто ме чуй, става ли?
— Добре… — каза той. — Това не вещае нищо добро.
— Така е. — Изтрих отново лицето си. — Махни се от къщи и от работилницата. Иди при някой приятел. Само за няколко дни.
— Какво? Защо?
— Тате, яко загазих. Много яко.
— Ела да поговорим. Ще оправим нещата.
— Не, ти трябва да се махнеш оттам. Прочете ли за убийствата? Тронд и Ирина?
— Да. Много непри…
— Сега убийците преследват мен. Може да погнат и теб, за да ме принудят да изляза на светло. Знаят, че само на теб държа. Затова се махни оттам.
Той мълча известно време, после каза:
— Добре. Ела при работилницата и заедно ще отидем при имам Фахем. Той ще ни приюти.
— Не мога да се крия постоянно. Трябва да разбера какво става. Ти иди при имама. Когато опасността отмине, ще се свържа с теб.
— Джаз — каза той и гласът му пресекна — Остави това на Руди. Той ще оправи нещата.
— Нямам му доверие. Засега поне. Може би по-късно.
— Веднага се прибирай у дома, Джасмин! — Гласът му се беше повишил с цяла октава. — В името на Аллах, не се забърквай с убийци!
— Съжалявам, татко. Наистина съжалявам. Просто се махни оттам, моля те. Когато всички приключи, ще ти звънна.
— Джасми… — започна той, но аз затворих.
Още едно предимство на прокси сървъра — татко не можеше да ме набере.
До вечерта се крих в нишата. На два пъти изтичах до тоалетната, но нищо повече. През останалото време следях новините в сайтовете и се страхувах за живота си.
На сутринта се събудих със схванати крака и болки в гърба. Така става, когато заспиш разплакана. Като се събудиш, проблемите ти още са налице.
Избутах панела и се изхлузих в коридора. Раздвижих внимателно схванатите си крайници. Малко хора идваха в Долен Бийн 27, особено толкова рано сутрин. Седнах на пода и закусих обилно с неподправен бъркоч и вода. По-безопасно би било да си остана в нишата, но повече не можех да търпя тясното пространство.
Да, бих могла да продължа да се крия с надеждата Руди да открие убиеца, но това нямаше да ми реши проблема. Дори Руди да успееше, хората, организирали покушението, щяха да изпратят друг убиец.
Дъвчех унило.
В центъра на всичко беше алуминиевата топилка „Санчес“.
Мда.
Но защо? Защо разни хора се избиваха заради залязваща индустрия с минимална печалба?
Пари. Парите винаги са в дъното на всичко. Но къде бяха парите? Тронд Ландвик не беше станал милиардер, залагайки на сляпо. Щом искаше да произвежда алуминий, значи имаше основателна причина за това. И тази причина го беше убила.
Ето го ключа. Преди да се заема с въпроса „кой, трябваше да разбера „защо. И знаех откъде да започна — от Джин Чу.
Него бях заварила у Тронд в деня, когато доставих пурите. Джин беше от Хонконг и имаше кутия с надпис НАФО, която се опита да скрие от мен. Само това имах.
Поразрових се в нета, но не намерих нищо за него. Който и да беше, не се изявяваше много. Или това, или беше дошъл в Артемида под чуждо име.
Имах чувството, че съм доставила пурите на Тронд преди цяла вечност, а всъщност бяха минали само четири дни. Месарските кораби пристигат само веднъж седмично и след последния никакъв кораб не бе излитал от космодрума. Джин Чу още беше в града. Още беше в града, жив или мъртъв.
Довърших „закуската си, прибрах опаковката в нишата, нагласих панела, пригладих омачкания си комбинезон и тръгнах.
Отбих се в един магазин за дрехи втора ръка в Конрад и си купих страшен тоалет — яркочервена минипола, толкова къса, че можеше да мине за колан, обшито с пайети потниче, което оставяше пъпа ми гол, и обувките с най-висок ток, които успях да намеря. Окомплектовах тоалета си с голяма дамска чанта от червена лачена кожа.