От друга страна, може би никой нямаше да ми отвори.
Потропах с кокалчета.
— Лене! Джаз съм! Знам, че моментът не е подходящ, но трябва да говорим.
Изчаках още малко. Тъкмо щях вече да се откажа, когато вратата изщрака и се отвори. Друга покана явно нямаше да получа.
Прекрачих букетите и влязох.
Някога ярко осветеното фоайе сега тънеше в мрак. Единствената светлина се процеждаше от хола.
Някой беше начертал десетина кръга по стената, явно за да отбележи пръските кръв. Самата кръв я нямаше, сигурно бяха идвали от някоя фирма за почистване, след като Руди и доктор Русел са приключили с местопрестъплението.
Тръгнах към хола. Тази стая също се бе променила, и не за добро. Всички мебели бяха избутани към стените. Големия персийски килим го нямаше. Някои неща просто не могат да се почистят.
Лене седеше на диван в ъгъла, далече от светлините. Винаги се бе грижила за външността си, отделяше й часове като всяко богато момиче на нейната възраст. Днес беше с тениска и шорти. Не беше гримирана, по страните й се бяха спекли сълзи. Косата й беше прибрана на хлабава конска опашка, универсалният знак, че не даваш пет пари за нищо. Патериците й лежаха на пода до нея.
Държеше ръчен часовник и се взираше в него с празно изражение.
— Хей… — казах аз с онзи кьопав тон, до който прибягват хората, когато говорят с опечалените. — Какво държиш?
— Часовник „Патек Филип“ — тихо отвърна тя. — Най-добрите производители на часовници на света. Самонавиващ се, хронограф, часови зони, каквото се сетиш. Само най-доброто за татко.
Седнах на дивана до нея.
— Накара часовникарите в Женева да го модифицират — продължи Лене. — Добавиха тежест от тунгстен към самонавиващия се механизъм, за да работи и при лунната гравитация. — Наведе се към мен да ми покаже циферблата. — Накара ги да сменят и индикатора за лунната фаза с такъв за земната фаза. Трудна задача, защото земните фази се сменят в обратен ред. Смениха дори пластината с часовите зони, така че да пише Артемида вместо Найроби.
Сложи часовника на китката си.
— Много ми е голям. Няма да мога да го нося.
Наведе ръка. Часовникът се изхлузи и падна на дивана. Лене подсмръкна.
Взех часовника. Нищо не разбирам от часовници, но този определено изглеждаше хубав. Часовете бяха маркирани с диаманти, освен дванайсетия. Там имаше изумруд.
— Руди пипна извършителя — казах аз.
— Чух.
— Ще гние в норвежки затвор до края на дните си. Или ще го екзекутират в Русия.
— Това няма да върне татко и Ирина.
Сложих ръка на рамото й.
— Съжалявам за загубата ти.
Тя кимна.
Въздъхнах колкото да запълня неловкото мълчание.
— Виж, Лене. Не знам колко ти е казвал Тронд за делата си…
— Беше мошеник — каза тя. — Знам. Не ми пука. Беше мой баща.
— Убийството му е поръчано от алуминиевата топилка „Санчес“.
— О Паласио. — Тя кимна. — Руди ми каза. Дори не бях чувала за тях.
Скри лице в шепи. Очаквах да се разплаче неутешимо, имаше правото на това. Но хлиповете така и не дойдоха. Вместо това Лене обърна глава към мен и изтри сълзите си.
— Ти ли потроши събирачите на „Санчес“? Татко ли те накара да го направиш?
— Да.
— Защо? — попита тя.
— Искаше да поеме контрола над производството на алуминий… е, интересувал го е силицият всъщност. За да стане това, трябваше да сключи договор с градските власти, но те вече имаха договор със „Санчес“. Затова искаше да прецака производствения им процес, с което да даде основание на града да прекрати договора си с тях.
Лене се загледа пред себе си с празен поглед, после бавно кимна.
— Напълно в негов стил. Винаги е бил голям манипулатор.
— Виж, имам една идея — казах аз. — Но ще ми трябва твоята помощ.
— Трябва ти помощта на едно сакато сираче?
— Сакато сираче, което има милиарди, да. — Вдигнах крака на дивана и се извърнах към нея, за да си говорим по момичешки. — Смятам да продължа с плана на Тронд. Ще спра производството им на кислород. От теб искам да подпишеш договора, когато дойде моментът. Направиш ли го, онези от О Паласио ще са склонни да ти продадат Топилката.
— И защо ще ми я продават?
— Защото ако не ти я продадат, ти ще създадеш своя собствена компания, ще им подбиеш цените и ще ги доведеш до банкрут. Те са Мафиоти, да, но са и бизнесмени. Или трябва да приемат щедрото ти предложение и да се оттеглят доброволно, или да гледат безпомощно как компанията им загива. Ще приемат сделката. Ти получаваш цялото богатство на Тронд, нали?
— Още не — каза Лене. — Става въпрос за милиарди евро, долари, йени и всяка друга валута, за която се сетиш. Плюс цели компании, портфейли с акции… И бог знае какво още. Няма да имам достъп до семейните активи, докато не навърша осемнайсет. А дори след това процесът по прехвърляне на собствеността ще продължи месеци, може би дори години.
— Не и за нашите Калмари — казах аз. — Липсата на регулации в Артемида работи в наша полза. Парите по сметките му са станали твои веднага щом доктор Русел го е обявила за мъртъв. А аз чух, че е обменил тонове пари в Калмари като подготовка за изкупуването на „Санчес“. Имаш необходимите пари да довършиш започнатото.
Тя се взираше невиждащо пред себе си.
— Лене?
— Проблемът не е в парите — каза тя. — А в мен. Не мога да го направя. Не съм като татко. Той беше майстор в тези неща. Аз нямам представа как се прави.
Сведох поглед към часовника в ръцете си. Върху алуминиевото му гръбче беше гравиран някакъв текст на норвежки. Показах й го.
— Какво пише?
Тя погледна надписа.
— Himmelen er ikke grensen. Означава „Небето не е границата“.
— Беше самоуверен човек — казах аз.
— И това го уби.
Бръкнах в джоба си и извадих швейцарското си ножче. Използвах пинцетите му да извадя игличките, които съединяваха часовника с металната гривна. Махнах три сегмента от нея и я закачих пак.
Взех ръката на Лене и нахлузих часовника на китката й. Тя ме погледна смутено, но не се възпротиви. Щракнах закопчалката.
— Ето. Вече ти е по мярка.
Тя разтърси ръка, но часовникът не се изхлузи.
— Тежък е.
— Ще свикнеш.
Тя дълго се взира в циферблата. Изтри прашинка от стъклото.
— Май ще се наложи.
— Е?… — подканих я.
— Добре, ще го направя. — Погледна право пред себе си. — Да видим сметката на тия гадняри.
Не го бях забелязвала преди, но Лене имаше очите на баща си.