— Така е — каза той, но не личеше да е убеден. — Обаче не ми дава мира. Сигурно защото не е част от плана ни. Мразя неща, които не са в плана.
— Ако това е най-лошото, което можеш да измислиш, значи съм спокойна.
— Щом казваш.
Разкърших си гърба и казах:
— Чудя се дали ще мога да заспя тази нощ.
— Тук ли ще останеш?
— Ами… Този път Нгуги няма да ме продаде. Споменах ли вече, че е кучка?
— Неколкократно.
— Все едно. Важното е, че вече никой не може да ме проследи по местоположението на джаджата ми. Мога да се настаня в хотел. Сигурно ще се мятам с часове, докато заспя, а не бих искала да държа и теб буден.
— Добре — каза той. Имаше ли намек за разочарование в гласа му?
Сложих ръце на раменете му. Не съм сигурна защо, но го направих.
— Благодаря ти, че винаги си в моя ъгъл на ринга. За мен това означава много.
— Няма проблем. — Той обърна глава да ме погледне. — Винаги можеш да разчиташ на мен, Джаз.
Гледахме се в очите миг-два.
— Пробва ли вече кондома, между другото? — попита той.
— За бога, Свобода!
— Какво? Чакам обратна информация.
Вдигнах ръце и си тръгнах.
Гигантската врата на товарния шлюз се отвори бавно и разкри пустия лунен пейзаж отвън.
Дейл провери показанията на лунохода.
— Налягането е в норма — каза той, вперил поглед в контролното табло. — Въздушната смес — също.
Отнемането на въглеродния диоксид е на автоматичен режим.
Плъзнах поглед по екраните пред моето място.
— Акумулаторите са на сто процента, диагностиката на двигателя свети в зелено, комуникационният сигнал е силен, пет от пет.
Той хвана контролната ръчка.
— Шлюз при Централен порт, искаме разрешение да потеглим.
— Имате разрешение — чу се гласът на Боб по интеркома. — Грижи се добре за лунохода ми, Шапиро.
— Спокойно.
— Опитай се да не прецакаш нещата, Башара — каза Боб.
— Цуни ме отзад — отвърнах аз.
Дейл натисна бутона за заглушаване и ме стрелна с поглед.
— Знаеш ли какво, Джаз? Нарушаваме всички правила на гилдията. Ако ни хванат, двамата с Боб изхвърчаме. Завинаги. Рискуваме си прехраната. Можеш ли да покажеш поне малко уважение, мамка му?!
Натиснах на свой ред копчето на микрофона и казах:
— Ъъ… благодаря ти, Боб. За… всичко.
— Разбрано — чу се краткият отговор.
Дейл изведе лунохода от камерата на шлюза и пое по реголита. Очаквала бях да раздруса здраво, но окачването явно беше първокласно. А и участъкът пред шлюза беше заравнен и отъпкан от дългогодишна употреба.
Простичко казано, луноходът на Боб беше най-хубавият луноход на Луната. Не си представяйте пясъчно бъги с грозни кресла за пътници в обходнически костюми. Не, беше изцяло херметизиран и с просторен интериор, а провизиите и енергията му бяха достатъчни за четиридневен обход. Костюмите ни бяха прибрани на рафтове покрай стените. Луноходът си имаше дори задно отделение с шлюз, което позволяваше кабината да остава херметизирана дори когато някой излиза навън.
Дейл гледаше право пред себе си. Явно му бях толкова противна, че дори кос поглед не искаше да ми хвърли.
— Знаеш ли какво? — попитах накрая. — Не аз съм заплаха за прехраната ти, а гилдията. С глупавата й политика на рестрикции.
— Сигурно си права. Трябва да даваме достъп до шлюзовете на всички. Е, разни необучени идиоти ще могат да унищожат града ни с едно натискане на копчето, но какво от това.
— О, моля ти се. Какво пречи членове на гилдията да работят с шлюзовете, а хората сами да се оправят с обходите си? Не, шефовете ви са просто алчни гадняри, които ръководят професионален картел. Не знам дали знаеш, но сводниците отдавна не са на мода.
Той се изкиска въпреки всичко.
— Липсваха ми политическите ни спорове.
— И на мен.
Проверих часа. Графикът ни беше стриктен. Дотук се справяхме добре.
Завихме на югоизток, към Бента. Дотам имаше приблизително един километър, което е нищо с луноход, но пешачката щеше да отнеме много време, особено предвид модифицираното въздушно убежище, което ни правеше компания.
Понастоящем убежището беше вързано за покрива на лунохода и щом излязохме от утъпкания участък пред шлюза, взе да дрънчи. С Дейл вдигнахме поглед към източника на шума, после се спогледахме.
— Добре е вързано, нали? — попита той.
— Питаш, сякаш не го връзвахме заедно — отвърнах.
Тряс.
Примижах.
— Ако падне, просто ще го вдигнем. Това ще ни струва време, с което не разполагаме, но… все ще наваксаме някак.