При предишния си обход не се бях старала със заварките. Целта им бе да издържат, докато се натрупа достатъчно налягане, за да предизвика експлозия. Заварките, които щях да направя сега, бяха много по-сложни. Татко би се справил с лекота, но пък той нямаше никакъв опит с обходите. Затова се налагаше да ги направя аз.
— Пламъкът изглежда добре — каза татко. — Започни от най-високата точка, така че капките да се стичат надолу. Повърхностното напрежение ще свърши останалото.
— Ами налягането на газовата струя? — казах. — Няма ли да вкара капки в полата?
— Да, но малко. Във вакуум няма въздушно завихряне около пламъка. Чиста работа.
Опрях пръчка алуминий до най-високата точка на полата и започнах да я нагрявам. Костюмът ми пречеше, естествено, но се справях. Капка разтопен метал се оформи при върха на пръчката, отдели се и потече надолу. Точно както беше предсказал татко, разтопеният метал се плъзна по периметъра на полата, запълвайки пролуката.
По навик минах с пламъка след капката, за да не се втвърди металът.
— Няма нужда от това — каза татко. — Металът ще остане течен по-дълго, отколкото очакваш. Няма въздух, който да отвежда топлината. Малко се губи през метала, но основната част от енергията отива за втечняването. С други думи, топлинната загуба е минимална.
— Щом казваш. — Върнах пламъка на горелката към пръчката алуминий.
Дейл стоеше на няколко метра от мен, готов да ме спасява.
И ето ме пак в същата ситуация. Топя метал във вакуум. Ако някоя капка попаднеше върху костюма ми и прогореше дупка в него, животът ми щеше да е в ръцете на Дейл. От него зависеше да ме довлече до шлюза на лунохода. Аз не бих могла да го направя сама, защото щях да съм твърде заета с друго, а именно да умирам от задушаване.
Сантиметър по сантиметър се придвижвах по периметъра на полата. Татко ми помагаше да поддържам правилното темпо, казваше ми кога бързам и кога се бавя. Накрая най-после стигнах до началната точка на заваръчния шев.
— Уф — изпухтях. — Време е да тестваме дали държи.
— Нищо подобно — каза татко. — Повтори процедурата. По цялата обиколка. И гледай вторият слой да покрие изцяло първия.
— Майтапиш ли се?! — възкликнах. — Тате, шевът е здрав.
— Още един слой, Джасмин — твърдо каза той. — Не бързаш заникъде. Просто си нетърпелива.
— Ами, бързам, да ти кажа. Трябва да приключа с това преди да е дошла новата смяна в „Санчес“.
— Направи още един шев — каза бавно татко, като наблягаше върху всяка дума.
Изпъшках като тийнейджърка. (Татко определено го умееше това, да ме подмладява по неприятен начин.)
— Дейл, дай ми още пръчки.
— Не — каза Дейл.
— Какво?
— Докато държиш горелката, няма да свалям очи от теб, няма да се отдалечавам на повече от три метра и ръцете ми ще са свободни.
Изпъшках още по-силно.
Отне ми непредвидени двайсет минути, но накрая приключих с втория шев под бдителния поглед на Дейл.
— Браво — каза татко.
— Мерси. — Беше прав. Добре се бях справила. Вече имах въздушно убежище, идеално заварено към корпуса на топилния мехур. Сега оставаше да вляза в убежището, да изрежа дупка в корпуса и да се сдобия по този начин с незаконен шлюз.
Оставих горелката на един голям камък и се обърнах към Дейл с разперени ръце, за да му покажа, че не държа нищо. Доволен, че съм оставила опасния инструмент, той тръгна към надуваемия тунел.
Тунелът беше от същия вид, който бяхме използвали при пожара в стъкларската фабрика — тръба тип хармоника с шлюзови конектори в двата края. Хванахме обръчите на конекторите и разпънахме тунела. Аз се отправих към завареното за корпуса въздушно убежище, а Дейл — към лунохода.
Преместих оборудването си с все бутилките в тунела, после свързах своя край към шлюза на убежището. След това отидох при Дейл и двамата влязохме в шлюзовата камера на лунохода. Издърпахме конектора и го скачихме с външната врата на камерата.
Погледнах през тръбата към затворения шлюз на въздушното убежище и казах:
— Е, май е време за теста.
Дейл посегна към клапата.
— Бъди нащрек. Обходническите костюми не са гаранция за безопасност. Ако сме объркали нещо при свързването на тунела, може да се получи експлозивна декомпресия.
— Благодаря за предупреждението — казах. — Ще гледам да отскоча настрани, ако усетя, че се задава ударна вълна със скоростта на звука.
— Малко учтивост няма да те убие, Джаз.