— Сигурно. Но не съм склонна да поема риска.
Дейл отвори клапата и мъглива струя въздух нахлу от херметизираната кабинка на лунохода. Проверих показанията на костюма си и видях, че отчитат два килопаскала — приблизително десет процента от нормалното налягане в Артемида.
Откъм кабинката писна аларма.
— Това пък какво е, мамка му? — възкликнах.
— Предупреждение за теч. Луноходът знае колко въздух е необходим да се изравни налягането в шлюзовата камера, а вече е изтекъл много повече, защото се опитваме да напълним целия тунел.
— Проблем?
— He — каза той. — Имаме предостатъчно в бутилките. Повече, отколкото ни трябва. Боб се погрижи за това.
— Браво на него.
Тунелът се издуваше бавно. Без никакви течове, разбира се. Точно това беше предназначението му в крайна сметка — да свързва шлюзове.
— Изглежда всичко е наред — каза Дейл. Завъртя дръжката на шлюза и отвори вътрешната му врата. Прехвърли се в кабинката на лунохода и се намести в шофьорското кресло, което беше достатъчно широко да побере човек в обходнически костюм.
После провери контролното табло.
— 20,4 килопаскала, сто процента кислород. Готови сме.
— Готови за грандиозен провал — измърморих. Отворих клапите на костюма си. Поех си дъх няколко пъти. — Въздухът става.
Дейл дойде при мен и ми помогна да се измъкна от костюма.
— Г-г-господи — изпелтечих с тракащи зъби. Когато изпуснеш газ под налягане, той се охлажда. Напълнили бяхме тунела със сгъстен въздух от бутилките и го бяхме превърнали в касапски хладилник.
— Дръж — каза Дейл и ми връчи комбинезона ми. Поставих нов личен рекорд по бързо обличане. Добре де, беше вторият ми най-добър резултат (един ден родителите на гаджето ми от гимназията се прибраха по-рано от очакваното).
Дейл ми даде и своя комбинезон, който да навлека върху моя. Пасна ми идеално заради разликата в ръста и теглото. След минутка студът стана поносим.
— Добре ли си? — попита той. — Устните ти са сини.
— Добре съм — казах през тракащи зъби. — Запаля ли горелката, ще стане достатъчно топло.
Извадих джаджата си от гнездото й в обходническия ми костюм и пъхнах слушалката в ухото си.
— Чувате ли ме?
— Да! — каза Свобода.
Споходи ме внезапна мисъл.
— Видяхте ли ме как се събличам? През камерата на Дейл?
— О, да! Мерси за представлението!
— Ъхъм — чу се гласът на татко.
— О, споко, господин Башара — каза Свобода. — Не е като да си е съблякла и бельото.
— И все пак… — възрази татко.
— Добре де, хубаво — казах аз. — Свобода, смятай, че вече сме квит за всички услуги, които си ми правил. Татко, някакъв съвет за среза?
— Дай да погледна материала.
Тръгнах по тунела към въздушното убежище, Дейл тръгна след мен, буквално по петите ми. Погледнах го през рамо.
— През цялото време ли ще ми дишаш във врата?
— Кажи-речи. Ако се появи пробойна, на мен се пада да завлека беззащитното ти тяло по тунела и в кабинката на лунохода. Ще разполагам с три-четири минути, преди да настъпят необратими мозъчни увреди. Така че — да. Ще съм до теб.
— Стига да не е твърде близо. Ще ми трябва пространство да си свърша работата, а ти трябва да пазиш костюма си от пламъка на горелката.
— Така е.
Отворих клапана на убежището, така че да го напълня с въздух от тунела. Слушахме напрегнато съскането. Ако заварената пола прилепваше плътно, съскането трябваше скоро да спре. Противното би означавало, че има теч, а това на свой ред означаваше да излезем отново навън и да го отстраним.
Съскането постепенно затихна, после спря. Отворих клапана докрай, но това не промени нещата.
— Браво! — възкликна татко по радиото.
— Мерси.
— Не, сериозно говоря. Справи се успешно с триметрова заварка, макар да беше с обходнически костюм. С такива умения отдавна можеше да си станала майстор заварчик.
— Тате… — казаха с предупредителна нотка в гласа.
— Добре, добре.
Само че той не можеше да види усмивката ми. Задачата наистина беше трудна и аз наистина се бях справила страхотно.
Отворих шлюзовата врата и влязох в убежището. Металният цилиндър беше истински фризер. По стените кондензираше вода. Дадох знак на Дейл да мине пред мен. Той включи осветлението на шлема си и приближи глава до мястото, където щях да работя, така че татко да го види през камерата.
— Вътрешният ръб на заварката изглежда добре — казах високо.
— Така е — каза татко. — Но господин Шапиро да стои наблизо все пак.
— Няма да отделям поглед от нея — каза Дейл и отстъпи две крачки назад, до вратата.