Выбрать главу

Очите ми засмъдяха и се напълниха със сълзи. Примижах от болка.

— Добре ли си? — попита Дейл.

Дихателната маска приглушаваше гласа ми.

— Трябваше да си сложа предпазните очила.

Посегнах да изтрия очите си, но Дейл ми хвана ръката.

— Не!

— Знам, знам — казах аз.

А вие знаете ли кое е по-лошо от камъчета с остри ръбове в очите? Ами, да разтъркаш очите си, когато в тях има камъчета с остри ръбове. Устоях на порива, макар и с цената на канско усилие.

Изчаках реголитният прах да се слегне. После, със замъглено зрение и смъдящи очи, пристъпих към дупката. И точно тогава ме удари ток.

Изписках, повече от изненада, отколкото от болка.

Дейл провери показанията на монитора си.

— Внимавай. Влажността е почти нула.

— Защо?

— Не знам.

Направих още една стъпка и отново попаднах сред залп от статично електричество.

— Мама му стара!

— Колко пъти ще допускаш една и съща грешка, по дяволите! — каза Дейл.

— О, гледай си работата — казах аз и посочих бавно растящата купчина реголит пред дупката. — Заради реголита е. Влажността на въздуха в града се регулира постоянно, но въздухът между корпусите е съвсем сух.

— Защо?

— Водата е корозивна и скъпа. Защо да я влагаш в корпуса? И сега сухият реголит е попил като гъба влагата от въздуха в убежището.

Дейл откачи от костюма си контейнера за вода, отвори го и извади найлонова торбичка, пълна една четвърт. Разкъса ъгълчето й и я стисна с пръсти. Удивително е колко сръчни могат да са лицензираните обходчици въпреки неудобните ръкавици на костюмите си.

Напръска ме с вода по лицето.

— Какви ги?…

— Дръж си очите отворени. И гледай към струята.

Изпълних указанията. Отначало ми беше трудно, но водата отмиваше прашните частици от очите ми, затова продължих да се кокоря. После Дейл напръска дрехите ми — торса, ръцете и краката.

— Така по-добре ли е?

Тръснах глава да разкарам водата от лицето си.

— О, да. По-добре е.

Импровизираното ни състезание „Мис Мокра фланелка “ щеше да ме защити от статичното електричество. На първо време поне. От друга страна, по лицето и влажните ми дрехи полепна прах и се превърна в отвратителна сива кал. Нямаше да спечеля конкурс за красота, но поне ми беше удобно.

Следващата стъпка беше да разкарам останалия реголит от дупката, за да стигна до сензора за налягане и по-важно — до вътрешния корпус.

Натиснах с пръст слушалката в ухото си.

— Татко, Свобода. Започвам да копая. Ще ви се обадя пак след малко.

— Ние сме тук — каза Свобода.

Прекъснах връзката и казах:

— Помогни ми да изкопаем това.

Дейл ми подаде лопата и каза:

— На Луната има два вида хора. Едните носят обходнически костюми, другите копаят.

Изсумтях.

— Така, първо на първо, ако ще разиграваме „Добрият, лошият и злият“, аз ще съм Клинт Истуд, а не ти. И второ на второ, довлечи си мързеливия задник и ми помогни!

— Моята работа е да те пазя и при нужда да довлека жалкия ти задник до лунохода. Примири се със Злия в себе си и се хващай на работа.

Изпъшках и взех лопатата. Бая имаше да копая.

— Нали знаеш, че изоставаме от графика? — каза Дейл.

— Знам.

Някъде по същото време Боб се държал по обичайния си начин, тоест като трън в задника. Само дето този път не аз бях потърпевшата. Не видях случилото се с очите си, защото бях заета да вадя камънаци от стена. Разказаха ми по-късно.

Алуминиевата топилка „Санчес“ имаше свой релсов път от Централния порт в Олдрин до индустриалния си комплекс. Три пъти дневно влакът натоварваше двайсет и четирима служители и потегляше към Топилката. Еднокилометровото пътуване траеше само няколко минути. Новопристигналите застъпваха на смяна, а колегите им от предишната се прибираха в Артемида със същия влак.

Предвидила бях лудорията ми да съвпадне със смяната на екипите. Само че изоставах. Идеята беше да вляза в промишления мехур преди влакът да е пристигнал. А още не бях пробила вътрешния корпус.

Работниците на „Санчес“ чакали на гарата. Влакът се бил скачил и шлюзът му вече бил отворен. Кондукторката държала скенера си, готова да таксува пътниците. Мда, алуминиевата топилка „Санчес“ таксуваше собствените си работници за пътуването до собствения си завод. Пещерен капитализъм от деветнайсети век.

Боб се приближил до кондукторката и сложил ръка върху скенера й.

— Момент, Мирца.

— Проблем ли има, Боб? — попитала тя.

— Правим проверка за течове на товарния шлюз. Протоколите за безопасност са изрични — забранено е да се използват другите шлюзове в Централния порт, докато проверката тече.