— Майтапиш ли се? — казала Мирца. — Точно сега ли трябваше да проверявате?
— Съжалявам. Има данни за аномалия и трябва да проведем теста преди кацането утре.
— За бога, Боб. — Мирца махнала към чакащите хора. — Двайсет и четирима души трябва да отидат на работа. А други двайсет и четирима в Топилката чакат да се приберат.
— Да, знам. Съжалявам. Десетина минути, петнайсет най-много. Макар че нищо не мога да ти обещая.
Кондукторката се обърнала към чакащите.
— Съжалявам. Ще се позабавим. Седнете и изчакайте. След петнайсет минути би трябвало да потеглим.
Думите й били посрещнати с колективно пъшкане.
— Ако си мислят, че ще остана след работно време заради забавянето, няма да стане — изръмжал един работник на съседа си.
— Наистина съжалявам — казал Боб на кондукторката. — Нека те компенсирам. Имам три билета за Шоуто на акробатите в голямата зала на театъра. Твои са. Заведи съпрузите си.
Лицето на Мирца светнало.
— Сериозно? Добре! Прощавам ти!
Нелепа компенсация, ако питате мен. Тези билети са по три хиляди калмара всеки! Но какво пък. Парите са на Боб, не мои.
След като копах цяла вечност и ругах на воля, най-после разкарах реголита от триъгълното отделение между корпусите. Проснах се по гръб да си поема въздух.
— Струва ми се, че измисли нови мръсни думи — каза Дейл. — Като… какво е „цичка“, например?
— Мисля, че се подразбира от контекста — казах аз.
Той надвисна над мен.
— Ставай. Изоставаме с много, а Боб не може да задържа влака вечно.
Показах му среден пръст.
Той ме ритна.
— Ставай, мързелано недна.
Изпъшках и се изправих с усилие.
Докато копаех „тунел до Китай “, бях открила сензора за налягане. (Да, този израз се използва и на Луната. Имах чувството, че съм прокопала тунел с дължина 384 000 километра.)
Дотук бяхме успели да надхитрим сензора за налягане, но веднага щом пробиех вътрешния корпус, налягането от нашата страна щеше да се повиши до Стандартното за Артемида. Тогава сензорът щеше да си каже: „Мама му стара! Двайсет и един килопаскала! Има дупка във вътрешния корпус!“.
Алармата щеше да писне, хората да се разтичат паникьосани, лицензираните обходчици да пристигнат под пара, а ние щяхме да потънем с все плана си. Дейл и Боб щяха да се сбогуват с гилдията, а аз нямаше да доживея да го видя, защото разни верни на „Санчес“ хора щяха да са ми издрали очите.
Какво? Не вярвате, че банда жалки умници от контролната зала са способни на такова нещо? Помислете пак. Някой от тях вече се опита да ме убие със събирач, помните ли?
Сензорът представляваше метален цилиндър с две жици. Жиците бяха дълги, което щеше да ме улесни. Извадих от торбата си метален буркан с капачка на винт. Предварително бях направила в капачката малък прорез.
Сложих сензора в буркана, а кабелите набутах в прореза. После завинтих капачката. Оставаше да облепя с тиксо прореза около кабелите, там, където влизаха в буркана. Сложих цели шест слоя. Не се гордея особено с тази част от плана си. Само идиот разчита на тиксо за херметизация, но нямах избор. Е, по-високото налягане щеше да е отвън и да притисне тиксото към дупката, но това беше слаба утеха.
— Дали ще свърши работа? — попита Дейл.
— След минутка ще разберем. Повиши налягането до Стандартното, ако обичаш.
Дейл въведе командата в малкия контролен панел върху ръкава си. Луноходът на Боб можеше да се управлява дистанционно, разбира се. Боб не пропускаше екстра.
Откъм надуваемия тунел духна въздух и ушите ми изпукаха от слабата промяна в налягането.
Не откъсвах поглед от металния буркан. Тиксото върху капака хлътна едва доловимо, но нищо повече. Долепих ухо до вътрешния корпус.
— Не се чува аларма — казах и се свързах отново със Свобода.
— Ехо! — извика той. — Престъпният поддържащ екип на линия!
— Не знам дали това име ми харесва — каза татко.
— Започвам среза на вътрешния корпус. Някакъв последен съвет, тате?
— Постарай се да не те хванат.
Смъкнах оксиженистката маска пред очите си.
— Днес всички се правят на смешници.
Хванах се на работа. Вътрешният корпус беше същият като външния — шест сантиметра алуминий. И точно като преди, срезът отне само няколко минути. Този път направих откоса на обратно, така че тапата да падне навън, а не навътре. При външния корпус нямах избор, но по правило предпочитам нагрятият до точката на топене метал да пада по-далече от мен.