Изчаках тапата да падне, после надникнах в отвора.
Заводският цех представляваше голяма полусфера, пълна с машини. Топилната пещ беше най-голямата от всички и заемаше центъра на помещението. Висока беше цели десет метра, обграждаха я тръби, захранващи кабели и мониториращи системи.
Не виждах контролната зала от мястото си. Топилката ми пречеше. И неслучайно, между другото. Избрала бях този участък от корпуса, защото не се виждаше почти отникъде. Колкото и погълнат да е от работа персоналът, няма начин всичките двайсет и четирима служители да пропуснат горяща дупка в стената.
Подадох глава да се огледам. После неволно се подпрях с ръка на прясно отрязания ръб.
— Ох! — Дръпнах ръка и я разтърсих.
— Горелките загряват нещата — каза Дейл.
Направих физиономия и погледнах ръката си.
Дланта ми се беше зачервила, но само толкова.
— Добре ли си?
— Да — казах аз. — Само ми се иска да не беше ставал свидетел на глупостта ми.
— Ние също станахме свидетели! — обади се Свобода.
— Супер — казах аз. — И в тази връзка, затварям ви. Ще се обадя, като приключа. — След което прекъснах канала.
Прекрачих през отвора, като внимавах да не докосна ръба. Дейл провря торбата след мен. Но когато посегнах да я взема, не я пусна веднага.
— Нали знаеш, че не мога да се провра през дупката с костюма си, не е достатъчно голяма — каза той. — Ако нещо се обърка, няма да мога да ти помогна.
— Знам.
— Внимавай.
Кимнах и издърпах торбата към себе си. Дейл остана да ме гледа през отвора как се промъквам към Топилката.
Въпросната топилка не беше интересна за гледане. Просто голям куб с дебели метални тръби, които влизат и излизат от него. От отвор в пода се издигаше поточна линия и доставяше анортит до една фуния отгоре на Топилката. А в търбуха на машината, сред водовъртеж от електричество, химия и високи температури, скалата се превръщаше в метал. Отвън обаче Топилката беше спокойна, приятно топла на пипане и тиха, ако не броим едва доловимото жужене.
Седнах на земята и надникнах иззад ъгъла на голямата машина.
Контролната зала беше издигната над нивото на цеха. През големите стъклени прозорци виждах служителите, заети с обичайните си неща. Някои седяха пред компютрите, други се разхождаха с таблети в ръка. Цялата задна стена беше покрита с монитори, на които се виждаха отделните участъци на комплекса и производственият процес.
От пръв поглед се виждаше кой ръководи — една жена, около която гравитираха останалите служители. Приближаваха се за бърз въпрос, а тя им отговаряше също толкова бързо. Това се казва шеф. Петдесетинагодишна и латино, ако се съдеше по цвета на кожата й. Обърна се да каже нещо и най-после видях лицето й. Лорета Санчес. Познах я по снимките, които бях видяла онлайн, докато проучвах компанията.
Именно тя беше проектирала Топилката. Тя беше създала „Санчес“. И беше толкова здраво обвързана с О Паласио, че спокойно можеше да носи каишка с името им. Стори ми се интересно, че човек като нея кисне в цеха със служителите си, вместо да ръководи компанията от някой удобен кабинет в Олдрин.
Останалите служители бяха просто… хора. Без рога и черни плащове. Без зловещ кикот и дълги нокти. Просто група трудещи се тъпанари.
Изпълзях до другия край на топилната пещ и с това опциите ми за придвижване се изчерпаха. Системите за температурен контрол се виждаха от контролната зала. Обадих се на Боб от джаджата си.
— Слушам — каза той.
— На позиция съм. Пускай влака.
— Добре — отвърна той и затвори.
Чаках зад Топилката. След десетина безкрайни минути най-после чух потракване през стените. Влакът беше пристигнал. Следваше инструктажът — служителите, приключили току-що смяната си, предаваха щафетата на новопристигналите. Разполагах с кратък промеждутък от десетина минути, преди влакът да потегли обратно към града с новата партида пътници.
Все още носех дихателната маска и преносимия кислороден запас. Добавих към тях предпазни очила от торбата. Щяха да ми трябват за следващата стъпка. Залепих с тиксо маската и очилата към лицето си — този път трябваше да прилепнат херметически.
Иначе казано, цялата бях оклепана с кал, а лицето ми беше облепено с тиксо. Сигурно приличах на изрод от филм на ужасите. Какво пък. Съвсем на място предвид онова, което ми предстоеше да направя.
Извадих от торбата цилиндър с газ. Посегнах към клапана му, но в последния момент спрях и проверих отново тиксото по лицето си. Добре, всичко изглеждаше наред. Обратно към клапана. Отворих го на една четвърт.