Цилиндричният контейнер изпусна във въздуха чист хлор.
Хлорът е изключително опасен газ, от онези, които ти разяждат дробовете. През Първата световна са го използвали като оръжие и е бил много ефективен в тази си роля. Питате как съм се сдобила с цял контейнер компресирана смърт? За това трябва да благодаря на приятелчето си Свобода. Той го открадна от химическата лаборатория на Европейската космическа агенция.
Процесът Кеймбридж FFC включва голямо количество разтопен калциев хлорид. На теория той си стоеше на сигурно място в търбуха на херметически запечатаната и нагорещена топилка. Но като предохранителна мярка из целия комплекс бяха монтирани детектори за хлор. При това много чувствителни детектори. Замислени са така, че да вдигнат тревога много преди концентрацията на хлор във въздуха да стане опасна за здравето.
Оставих клапана отворен за кратко, после отново го затворих. След броени секунди алармата за наличие на хлор във въздуха се включи. И то как!
Жълти светлини грейнаха на двайсетина различни места. Оглушителна сирена ревна из целия комплекс. Усетих раздвижване във въздуха. Беше се включила дублиращата вентилационна система. При спешен случай задачата й е да подмени въздуха в комплекса с пресен кислород от извънредния запас.
Служителите в контролната зала се разтичаха. По друго време на денонощието щяха да се набутат във въздушното убежище, но сега имаха по-добра опция — влака. Кой не би предпочел да се спаси във влак, който да го откара в града, вместо да клечи в убежището и да чака спасителите? Бързо стигнаха до правилното решение — натовариха се на влака и затвориха шлюза му.
Сигурно им беше възтесничко там. Две смени в малката мотриса, вместо една. Четиридесет и осем души.
Надникнах към контролната зала, видях, че е празна, и размахах победоносно юмрук. Изпълнили бяха желанието ми с точките и запетаите.
Очевидно е, че трябваше да разкарам всичко живо, преди да стопя Топилката. Бих могла да вдигна тревога още докато режех вътрешния корпус — достатъчно би било да не се занимавам със сензора за налягане. Но при аларма за теч екипи от градската поддръжка щяха да хукнат по спешност към топилния комплекс. И веждите им щяха да хвръкнат до небето при вида на лунохода, самоделния шлюз, червящия се от срам Дейл и прочее. Много по-добре беше да използвам изтичане на токсичен газ. Така проблемът си оставаше на Топилката.
Отворих за миг вентила на контейнера с хлор, само колкото да затрудня вентилационната система. Докато сирената пищеше, служителите щяха да си останат във влака.
Вече нямаше нужда да се крия. Минах пред Топилката, после се наврях под нея, в улавящото корито.
Като последна предпазна мярка срещу прегряване Топилката имаше медна тапа на дъното на резервоара. Медта се топи при по-висока температура от тази на солната баня, но при по-ниска от тази на стоманата. Така, ако ситуацията се сгорещи прекомерно (до 1085 градуса по Целзий, ако трябва да сме точни), медта ще се стопи. Свръхнагрятата солна баня ще се излее в циментовото корито отдолу. Така на почистващите екипи ще се отвори много работа, но самата топилна пещ няма да пострада.
Това не можех да го допусна!
Издърпах при себе си торбата и оксиженисткото оборудване. Ето че пак щях да заварявам легнала. Въздишка. И този път щях да заварявам стомана към стомана със стоманена пръчка. В случай че нещо не ви е станало ясно — стомана. Ура. Е, поне този път нямаше да ми пречи обходнически костюм. Всяка капка разтопена стомана, която паднеше върху мен, щеше да ме обезобрази до живот, вместо да ме убие. Пак добре.
Хванах се на работа. Заварявах стоманената плоча към дъното на резервоара, легнала под ъгъл, така че де не съм директно под нея. Признавам, че на няколко пъти му изпуснах края и капки нагорещена смърт паднаха на сантиметри от мен. Но не се отказах. След петнайсетина минути солидна стоманена плоча покриваше медната запушалка.
Не знаех от какъв клас стомана са направени стените на Топилката, но повечето класове се топят най-много при 1450 градуса по Целзий. Затова, просто за всеки случай, моите плочка и пръчка бяха от клас 416 с точка на топене 1530°C. Топилката щеше да се разтопи преди моята плочка.
Плочката беше относително тънка в сравнение със стените на резервоара и на пръв поглед изглеждаше, че ще се стопи първа, но физиката не работи така. Преди температурата да се повиши до точката й на топене от 1530 °C, всичко, което се топи при по-ниска температура, вече щеше да се е стопило. А стените на Топилката се топяха при 1450 градуса. Така, макар плочката да беше тънка, а стените на Топилката — дебели, дъното на резервоара щеше да поддаде преди моята плочка да се е нагряла достатъчно.